Време за умиране

— И така, кой е този тип? — попита Джаспър.

— Едър мъж с кафява шуба и вълнена шапка. Това е всичко, което видях и което помня. Просто влезе в салона и ме удари.

— Защо?

— Не знам.

— Нищо ли не каза?

— Някакви глупости. Брет каза, че е дошъл с колата на доктора.

— Не знае коя дата сме днес, но помни колата на непознатия?

— Предполагам, че последиците от мозъчните сътресения са непредвидими.

— Но ти си сигурен, че не те е ударил докторът, така ли?

— Казах ти, че никога не съм виждал този тип. А доктора го познавам. Не би посмял да ме удари.

— Какво не ни казваш, синко? — попита Джейкъб Дънкан.

— Боли ме главата.

— Сигурен съм, че те боли. Но аз те попитах нещо друго.

— Не искам да говоря.

— Но знаеш, че трябва. Не можем да оставим подобно нещо без последици.

Сет Дънкан погледна вляво от себе си, после вдясно.

— Добре де, тази вечер с Елинор се скарахме — промърмори той. — Преди да изляза. Нищо особено, но се наложи да я плесна.

— Колко силно?

— Май й разкървавих носа.

— Лошо?

— Знаеш, че е доста крехка.

За миг в кухнята се възцари тишина.

— Нека се опитаме да свържем нещата — обади се Джонас Дънкан. — Жена ти е повикала доктора.

— Бях я предупредил да не го прави.

— Ама тя го е направила. Защото е крехка. Но докторът не си е бил у дома, а в бара на мотела, където е постоянен клиент. На половин бутилка „Джим Бийм“, както обикновено. Елинор вероятно го е намерила там.

— Наредено му е да се държи далеч от нея.

— Но той не се е подчинил. Докторите понякога проявяват странности. Сигурно е бил твърде пиян, за да шофира. Както обикновено. Заради бърбъна. Може би е помолил някой да кара вместо него. Заради чувството на загриженост, което го е обзело.

— Кого би помолил?

— Някой друг клиент на бара.

— Никой не би посмял да направи подобно нещо.

— Прав си, но това се отнася само за местните. Външен човек спокойно би се съгласил. А това там все пак е мотел, в който отсядат всякакви хора.

— Добре, а после?

— Непознатият може би не е харесал онова, което е заварил в дома ти, и е тръгнал да те търси.

— Може би Елинор ме е издала?

— Сигурно. Иначе онзи не би знаел накъде да тръгне. Едва ли познава околността.

— Какво точно ти каза? — попита Джейкъб Дънкан.

— Някакви глупости за брачни консултанти.

— Значи такава била работата — кимна Джонас Дънкан. — Попаднали сме на случаен минувач с морални скрупули. Гост на мотела.

— Искам много да го боли — процеди Сет Дънкан.

— Ще го боли, сине — успокои го баща му. — Ще го смачкаме от бой и ще го пратим да си върви по пътя. С кого разполагаме?

— Надявам се да не е Брет — обади се Джаспър.

— Там, откъдето идва, гъмжи от такива като него — повтори Джонас.

— Изпратете двама — разпореди се Джейкъб Дънкан. — Преди да тръгнат, нека се отбият при мен за инструкции.

7

След душа Ричър се облече отново. Включително шубата, защото в стаята беше студено. Изключи осветлението и седна в заобления фотьойл. Сет Дънкан едва ли щеше да се обърне към ченгетата. А и тяхното управление вероятно се намираше на сто километра от тук. Никакви местни връзки или приятелства. Освен това контактът с полицията означаваше някакви обяснения. Които със сигурност щяха да доведат до признанието, че бие жена си. Самонадеян тип като него не би избрал този път.

Но ако наистина бе самонадеян, той положително имаше достъп до хора, които да заменят бодигарда му. Поне двама, а може би и трима. Живата охрана е по принцип реактивна професия, но въпросните двама или трима заместници можеха да бъдат убедени да действат проактивно поне една нощ, особено ако бяха приятели на Брет. Ричър знаеше, че няма да им бъде трудно да го открият. Може би „Аполо Ин“ беше единственото място за подслон срещу заплащане в район от около петстотин квадратни километра. А ако местните познаваха пиянските навици на доктора, никак нямаше да им е трудно да сглобят пъзела — телефонното обаждане, лечението и последвалата интервенция.

Затова той се облече, завърза връзките на обувките си и зачака, наострил уши за пропукване на автомобилни гуми по чакъла.