Време за умиране

— Ченге. От щатската полиция, в кола без обозначителни знаци. Не го сподели с мен, но то беше ясно. Не беше лош човек. Качи ме далеч на север, почти в Южна Дакота. Предупреди ме, че ще се наложи да ме свали на някое пусто място, защото просто пътувал напред-назад. Не стигнахме до подробности. Не разбрах защо го прави, нито пък дали възнамерява веднага да се връща обратно. Но той точно така постъпи. Отби на банкета, изчака ме да сляза и две секунди по-късно вече пътуваше обратно по пътя, по който бяхме дошли.

— Но защо?

— Джипиес и политика — отвърна Ричър. — Това беше първото ми предположение. Огромен щат като Небраска няма как да мине без вътрешни противоречия. Коя област се радва на внимание, коя е пренебрегната — ей такива неща. Затова си помислих, че те вземат предварителни защитни мерки. Снимки от джипиес системи като доказателство, че ходят навсякъде. Днес всички полицейски автомобили са оборудвани с уреди за проследяване, а хората в тях могат да бъдат призовани по всяко време пред съответната разследваща комисия. Но малко по-късно промених мнението си. Запитах се дали не става въпрос за някое фалшиво повикване, на което не са имали никакво намерение да се отзовават, но все пак е трябвало да прикрият задниците си по някакъв начин. Тоест да могат да докажат, че са се отзовали. По-късно пък си зададох друг въпрос — дали повикването в крайна сметка не е било фалшиво и дали не си се обадила ти.

— Аз бях. Преди четири дни. И не беше фалшиво. Споделих с тях абсолютно всичко. Но защо твоят човек дори не е слязъл от колата?

— Поради предразсъдъци. Поради познаване на местните нрави. Бас държа, че си се оплакала от домашно насилие.

— Оплаках се. Но Сет наистина ме биеше.

— Това означава, че са пренебрегнали всичко останало, което си споделила с тях — въздъхна Ричър. — Решили са, че просто си поредната съпруга, решила да натопи мъжа си. Понякога ченгетата мислят именно по този начин. Не е правилно, но го правят. Не са имали никакво намерение да се бъркат в семейните ви отношения. Особено когато става въпрос за фамилията Дънкан. Защото познават местните нрави. Дороти Коу ми каза, че доста от тукашните младежи са постъпили на работа в щатската полиция. Което означава, че или са ги разпитали, или са научили по друг начин. Но и в двата случая посланието е едно и също: затънтен край със собствени порядки. Няма смисъл да се ровят в семейните отношения на Дънкан.

— Не мога да повярвам! — промълви Елинор.

— Но си се опитала. Никога не го забравяй. Постъпила си правилно.

* * *

Навлязоха в онова, което минаваше за център на града. Покрай билборда на Търговската камара, покрай закусвалнята с алуминиева конструкция, покрай бензиностанцията на „Тексако“ с трите сервизни клетки, покрай магазина за железария и другия за алкохол, покрай сервиза за гуми и магазина на „Джон Диър“, покрай бакалницата и аптеката, покрай водонапорната кула. По Макнали Стрийт, която свършваше пред болницата. И след нея, в непозната за Ричър територия. Двигателят на микробуса мъркаше, гумите тихо проскърцваха. От време на време Ричър имаше чувството, че чува някакви звуци от товарния отсек. Раздвижване, говор, дори смях. Елинор Дънкан беше насочила цялото си внимание върху пътя, а това му даваше възможност да я наблюдава с крайчеца на окото си.

Час по-късно пред очите им изплува ярко осветената естакада, през която се излизаше на магистралата. Бяха изминали около сто километра. Големи осветени зелени табели маркираха дестинациите на запад и на изток. Елинор намали скоростта и спря на банкета. Ричър слезе и й направи знак да продължи. Тя се включи в първата естакада под табелата с надписи „Денвър“ и „Солт Лейк Сити“. Той мина под моста и пое нагоре по рампата, която водеше на изток. Единият му крак стъпваше на ограничителната лента, а другият — на земята встрани от настилката. Ричър излезе на магистралата, вдигна палец и се усмихна. Като всеки нормален стопаджия, който се опитва да изглежда приятен и дружелюбен спътник.