Време за умиране

Спряха на някакво безлично място край пътя, което отстоеше приблизително на равно отстояние от „Аполо Ин“ и „Килиите“. Ричър отвори вратата.

— Добре ли е тук? — попита Дороти Коу.

— На мен ми е добре навсякъде — отвърна Ричър. — А ти как ще се почувстваш, като се прибереш у дома?

Тя седеше за волана, без да помръдва. Яка и силна шейсетгодишна жена. Малко съсипана от тежкия труд на полето, но повече съсипана от мъка. Изглеждаше уморена, но видимо по-добре от преди. Без да задава повече въпроси, Ричър слезе на банкета и затръшна вратата. Тя го погледна през страничното стъкло, после се обърна напред. Джипът описа широк завой и пое по обратния път на север. Ричър придърпа шапката над ушите си, пъхна ръце в джобовете и се приготви за дълго чакане. Беше сигурен, че все някой щеше да го качи в неговата посока.

Чакането се оказа наистина дълго. През първия час не мина нито една кола. После на хоризонта се появи някакъв автомобил. Измина цяла минута, преди да се приближи достатъчно, за да може да го различи. Малка вносна кола. Може би японска, може би тойота или хонда. Стара, с избеляла от времето синя боя. Преживяла поне шест собственици. Ричър стъпи на асфалта и вдигна палец. Колата намали скоростта си, което все още не означаваше нищо. Чист рефлекс. Очите на шофьора се извиват надясно, кракът му автоматично се вдига от газта. В случая шофьорът беше млада жена, вероятно студентка в колеж. С дълга руса коса. Колата й беше претъпкана с разни вещи.

Очите й се спряха върху него, но само за миг. После кракът й натисна газта и колата се стрелна покрай него със сто километра в час. Блъсна го вълна студен въздух, разлетяха се ситни камъчета, скърцането на гумите бързо заглъхна. Ричър остана да гледа след нея. Беше взела правилно решение. Самотните жени не бива да спират посред пустошта, най-малкото за да вземат на стоп някакъв рошав гигант с тиксо на лицето.

Върна се и отново седна на банкета. Връхлетя го умората. Не беше мигнал от предишната сутрин, когато Дороти Коу дойде да почисти стаята му в мотела на Винсънт. Придърпа качулката си над шапката и легна на земята. Преплете глезени, скръсти ръце на гърдите си и заспа.

Събуди се на мръкване. Слънцето беше изчезнало на запад. Небето беше осветено единствено от бледите следи на зимния залез. Надигна се до седнало положение, после се изправи. Никакъв трафик. Но той беше търпелив човек. Майстор на чакането.

Десет минути по-късно на хоризонта се появи автомобил с включени фарове. Ричър смъкна качулката, за да добие по-малко застрашителен вид, зае нехайна поза и вдигна палец. Единият му крак стъпи на асфалта, а другият остана на банкета. Автомобилът се оказа по-голям от лека кола. Това личеше от разстоянието между фаровете. Висок и сравнително тесен. Товарен микробус.

Сив товарен микробус без прозорци.

Абсолютно еднакъв със сивите товарни микробуси, които бе зърнал в гаража на фамилията Дънкан.

Микробусът забави скоростта си на стотина метра от него. Механичният рефлекс в действие. Но забавянето продължи, докато кабината се изравни с него и спря. Шофьорът се наведе и отвори вратата откъм мястото за пътника. В кабината светна. Шофьорът се оказа Елинор Дънкан.

Беше облечена с черни джинси и подплатена шуба с ципове, които мътно проблясваха на светлината в купето.

— Здравей — рече тя.

Ричър не отговори. Очите му оглеждаха микробуса. Отвътре и отвън. Личеше, че идва от път. Каросерията беше покрита със засъхнала кал и белезникави ивици сол. Беше изминала наистина дълъг път.

— Доставката, нали? — подхвърли той. — Превозили са я с този бус.

Елинор Дънкан кимна.

— Съдържанието?

— Шест млади жени и десет малки момиченца — отвърна Елинор. — От Тайланд.

— Живи и здрави?

— Абсолютно. Взели са всички мерки да бъдат в добро състояние за продажба.

— Какво си направила с тях?

— Нищо.

— Тогава къде са?

— Тук, отзад.

— Какво?!

— Не знаехме какво да правим. Явно са ги подмамили с фалшиви обещания. Разделили са ги от семействата им. В крайна сметка решихме, че трябва да ги върнем по домовете им.

— А как ще го направите?

— Карам ги в Денвър.

— Какво има в Денвър?

— Тайландски ресторанти.

— Това ли е решението ви? Ресторантите?

— Не е чак толкова тъпо, колкото звучи, Ричър. Помисли малко. Не можем да ги закараме в полицията, защото са влезли нелегално в страната. Ще ги затворят вероятно за месеци. Това ще им се отрази много зле. Най-добре е да ги съберем с хора, които, ако не друго, поне говорят езика им. Ще бъдат в своя среда. Работещите в ресторантите поддържат връзка помежду си, нали? Някои от тях също са били вкарани нелегално. Може би ще могат да използват същата организация, но за извеждане от страната.

— Чия е идеята?

— На всички. Цял ден я обсъждахме, а после гласувахме.

— Страхотно.

— Ти имаш ли по-добра?

Ричър не отговори. Просто стоеше и гледаше сивата стена на микробуса, нашарена с ивици засъхнала кал. После вдигна ръка и опря длан в студения метал.

— Искаш ли да ги видиш? — попита Елинор Дънкан.

— Не — поклати глава той.

— Ти ги спаси.