Време за умиране

— Спасила ги е щастливата случайност. Затова не искам да ги видя. Нямам желание дори за миг да зърна лицата им, защото неволно ще си представя какво щеше да се случи с тях без намесата на щастливата случайност.

Настъпи тежко мълчание. Моторът работеше на място, подухваше лек ветрец. Небето потъмняваше, въздухът ставаше по-студен.

— Не искаш ли да те закарам поне до магистралата? — попита Елинор Дънкан.

Ричър кимна и се качи в кабината.

* * *

Мълчаха в продължение на трийсет километра, чак до „Килиите“.

— Ти си знаела, нали? — попита Ричър.

— Не — отвърна Елинор Дънкан. — Всъщност да. Мисля, че знаех точно обратното. И наистина го знаех. С абсолютна сигурност. В края на краищата осъзнах, че се опитвам да убедя самата себе си.

— Знаеш откъде се е появил Сет, нали?

— Вече ти казах, че не знам. Още тогава, когато му открадна колата.

— Но аз не ти повярвах. Беше отговорила на цели четиринайсет въпроса без никакво колебание. Но когато те попитах за Сет, се запъна. Предложи ни питие. Искаше да спечелиш малко време за размисъл.

— А ти знаеш ли откъде се е появил Сет?

— Имам известни предположения.

— Да ги чуем — тръсна глава Елинор Дънкан.

— Фамилията си е падала по малки момиченца. Открай време. Били са пристрастени. Такива хора се събират в затворени общности. Във времето преди интернет са си писали по пощата и са провеждали тайни срещи. Разменяли си снимки и разни други неща. Организирали си сбирки. Нещо като тясно свързани групи по интереси. Предполагам, че са притиснали някоя група, която си е падала по момченца. Те преминали в нелегалност и се отървали от всякакви доказателства. Изпратили ги при приятели. Уж временно, докато отмине опасността. Но никой не се върнал за Сет. Собственикът му най-вероятно е бил пребит в затвора. Или ченгетата са му видели сметката в някоя килия. И хлапето останало при фамилията Дънкан. Но те нямали нищо против. Идеята да се сдобият със син без участието на жена им се сторила безкрайно привлекателна и Джейкъб го осиновил.

— Да — кимна Елинор Дънкан. — Сет ми призна, че бил спасен. Отдавна, когато все още разговаряхме. Каза, че Джейкъб го измъкнал от някаква унизителна ситуация. От алтруизъм или милосърдие. А може би от принципност. Аз му повярвах. После с течение на времето започнах да подозирам, че фамилията се занимава с нещо нередно. Разбира се, истината се оказа абсолютно различна от подозренията ми. Напълно различна, повярвай ми. Не можех да я приема. Не можех да се примиря с подобно нещо. Спасението на Сет беше доказателството. Дълго време съм била сляпа. Мислех си, че се занимават с доставката на съвсем други неща — дрога, оръжие, дори бомби.

— Какво те накара да промениш мнението си?

— Онова, което чувах. Откъслечни неща. Постепенно ми стана ясно, че превеждат хора. Но дори след като го разбрах, продължавах да си мисля, че става въпрос за обикновени нелегални имигранти. Като онези, които работят по ресторантите.

— Докато?

— Няма докато. Едва днес научих цялата истина. Можеш да ми вярваш. Но ставах все по-подозрителна. Парите бяха прекалено много. Възбудата — също. Лигите им течаха в буквалния смисъл на думата. Но дори и тогава не повярвах. Особено по отношение на Сет. Бях убедена, че ще се чувства отвратително, защото лично го е преживял. Не исках да допусна, че може да е точно обратното. Но се е случило. Предполагам, че само това е знаел. Само то му е доставяло наслада.

— Не съм психолог — обади се Ричър.

— Изпитвам ужасен срам — продължи Елинор. — Няма да се върна там. Те си мислят, че ще го направя, но аз просто не мога да ги гледам в очите.

— А какво ще правиш?

— Ще дам микробуса на онзи, който се съгласи да помогне на жените отзад. Като дарение. Или като подкуп. После ще замина някъде. Може би в Калифорния.

— Как?

— На стоп, като теб. А после ще започна на чисто.

— Трябва много да внимаваш. Пътищата са опасни.

— Знам. Но не ми пука. Имам чувството, че заслужавам всичко, което може да ми се случи.

— Не бъди чак толкова жестока към себе си. Все пак именно ти си извикала ченгетата.

— Но те така и не дойдоха — поклати глава тя.

Ричър замълча.

— Откъде знаеш, че съм ги повикала? — обърна се да го погледне тя.

— Все пак са дошли, образно казано — отвърна с въздишка той. — Но това е нещо, за което никой не се сети да ме попита. Никой не си направи труда да събере две и две. Всички знаеха, че пътувам на стоп, но никой не си зададе въпроса защо са ме свалили на кръстопът, който не води за никъде. Защо някой изобщо би спрял там? Нормалният човек не би тръгнал в тази посока или пък би продължил още сто километра на юг.

— Кой беше той?