Връхлита страховит легион

Не изпитваше съжаление към тях. Те пък нямаше как да знаят, че въпреки грубото им поведение не би ги изоставила.

Подритна първия нападател, колкото да се увери, че е мъртъв. Вторият според нея беше в безсъзнание и тя коленичи, за да го огледа. Дишаше, макар и повърхностно и неравномерно. Изглежда, го бе наранила по-сериозно, отколкото възнамеряваше. Е, нещата се контролираха трудно във вихъра на боя, така че нищо чудно призори да се наложи да погребва и двамата.

Докато се надигаше, усети, че някой стои зад нея. Завъртя се рязко, за да се защити, но в същия миг върху главата й се стовари удар, който се плъзна встрани към рамото й. Беше толкова силен, че тя падна на колене и ако не беше бронята, вероятно щеше да й строши рамото. Но дори косият удар по шлема бе достатъчен, за да я зашемети. Последната й мисъл, преди да рухне в полусъзнание, беше: „Но те бяха само двама!“

Последва нов изблик на болка, после на още няколко места, но тя вече не можеше да ги следи, тъй като съзнанието й се забули в мрак.

* * *

След три дни тичане Гуламендис вече бе сигурен, че за щастието му е достатъчно никога вече да не пристъпва в гора. Щеше да се върне в новия град и за нищо на света нямаше да излиза извън стените му. Любопитството в началото отдавна бе прокудено от болката в изморените му и изранени крака. Успяваше да се държи зад своя далечен роднина само благодарение на изключителната си воля и на съвсем мъничко магия, която обикновено използваше, за да притъпи болката, докато обучава демони.

Спътникът му не беше от приказливите. Нощем, когато се разполагаха на бивак, младият елф — Горандис каза, че бил на по-малко от петдесет години — сядаше край огъня, пушеше си лулата, дъвчеше сушени плодове и отговаряше на въпросите на Гуламендис колкото се може по-лаконично и общо. Укротителят на демони не можеше да прецени дали е опитен в даването на уклончиви отговори, или просто е глупав. Ето защо втората вечер се отказа да го разпитва и веднага заспа.

На третия ден Гуламендис взе да свиква с това ужасяващо темпо. Освен това трябваше да признае, макар и неохотно, че неговият далечен родственик притежава умения, каквито сънародниците му бяха изгубили отдавна. Може да смяташе тези елфи за изостанали, но те бяха превъзходни горски обитатели и без съмнение ненадминати ловци.

По здрач започна да усеща промяната наоколо.

Сякаш витаеше в самия горски въздух. Беше подобна на онова емоционално влечение, което бе изпитал, когато за пръв път се озова на този свят, Родината, чувство, което сега нарастваше с всяка минута, като че ли наближаваха източника на това невероятно усещане.

А после излязоха на една поляна и Гуламендис видя Елвандар.

Огромен град от дървета, чиито гигантски корони бяха свързани с изящни въжени мостове, изпълнени с минувачи.

Гуламендис вдигна глава. Огромните дънери се издигаха право нагоре и някъде там се губеха в гъстите листа, които изглеждаха почти сини във вечерния сумрак, но като че ли същевременно изпускаха бледо сияние. На места се мярваха и дървета със сребристи, златисти и дори бели листа. Всичко това бе обгърнато в почти призрачна светлина и той падна на колене, а по страните му се застичаха сълзи.

— Нямах представа — прошепна тихо.

Горандис спря, обърна се и го погледна. Изглежда, нещо в лицето на Гуламендис го накара да преглътне ироничната си забележка, ако въобще се готвеше да отправя такава. Това беше дълбоко емоционален и личен момент.

— Звездите — прошепна Гуламендис. — Имате толкова много!

— Кои звезди? — попита Горандис.

Магьосникът посочи.

— Дърветата. Ние ги наричаме… имаме седем. Отнесени от този свят преди хилядолетия. Казваме им Седемте звезди. Ние сме Клановете на Седемте звезди.

Горандис завъртя глава, сякаш се опитваше да си припомни нещо, после каза:

— Елвандар винаги е изглеждал така.

Дърветата бяха толкова нагъсто, че нямаше как Укротителят на демони да определи колко са. Двайсет, трийсет — но имаше и още по-нататък. Нещо повече, някои от тях бяха в цветове, каквито не бе виждал. От Седемте звезди четири бяха с медно-бронзови листа, две с яркожълти и едно с великолепен сребрист цвят. Но тук имаше сини листа, тъмнозелени, червени, оранжеви, сребърни и златни. Сияеха толкова ярко, че в сравнение с тях Седемте звезди бяха само бледо подобие.

Укротителят на демони се изправи и каза:

— Толкова са много…

Горандис сви рамене.

— Не зная колко са, но наистина са доста. Непрестанно се раждат дечица, които се нуждаят от пространство, и Тъкачите на заклинания засаждат фиданки, а майсторите озеленители ги подтикват да растат бързо. — Даде знак на Гуламендис да го последва. — Ела, сам ще видиш.

С височината си от близо седем стъпки Гуламендис стърчеше над всички елфи, с които се разминаваха. Ала дори само дрехите му бяха достатъчни, за да си личи, че е чужденец. Никой нямаше такава яркочервена коса. Имаше червеникавокестеняви и доста русоляви елфи, но повечето бяха с тъмнокафява коса, веждите им не бяха така извити, нито чертите — толкова фини. Семпли, с нищо непривличащи вниманието същества.