Връхлита страховит легион

Отведоха го нагоре по една вита стълба, обикаляща дънера на огромно дърво и стигаща до широка платформа.

Укротителят на демони спря стъписан.

По краищата на просторната платформа се бе разположил съветът на елфите: Тъкачите на заклинания, елдарите и много други, а в центъра имаше два трона. Жената, заела по-високия, имаше царствен вид, макар че според представите на Гуламендис робата й бе доста семпла, без типичната изящна украса, която често можеше да се види по дрехите на таределските дами. Имаше красиви меки черти, а на челото си носеше златен обръч.

Но съществото, което седеше редом с нея, бе истинската причина за вцепенението на Укротителя на демони. Макар да седеше на по-нисък трон, нямаше съмнение, че е неин съпруг. Двамата се държаха за ръце, като семейна двойка, споделила дълъг съвместен живот. Ала това създание бе нещо много повече. Това бе истински воин по рождение, излъчващ сила, каквато Укротителят на демони не бе усещал в нито една жива твар. Дълбоко в себе си, от недрата на своето същество, магьосникът знаеше, че седящият на трона е валхеру.

— Добре дошъл — заговори кралицата. — Бихме искали да узнаем името ти и откъде идваш.

Гуламендис сведе очи и заговори с тих почтителен глас:

— Казвам се Гуламендис, милейди. Аз съм Укротител на демони от Клановете на Седемте звезди. Дойдох да моля… — Млъкна и се огледа. Чувстваше се близък с тези хора и същевременно те го отблъскваха с нещо. Имаше много познати черти в тях, но и много, което не разбираше. Събра сили и продължи: — Дойдох да моля за помощ.

— И с какво бихме могли да ти помогнем? — попита кралицата на елфите, но погледна към своя спътник.

Гуламендис си пое дъх и продължи:

— Нашите учени смятат, че сме напуснали това място в дни на безумие, когато боговете са се сражавали в небесата над нас.

— Отново втренчи поглед в съпруга на кралицата. — Избягали сме през звезден мост и после дълго сме обитавали други светове.

— Както и моят народ, Гуламендисе — рече един елф с дълга роба, който се бе надигнал от мястото си. — Ние сме елдари, хранители на знания, и векове наред обитавахме друг свят, преди да се върнем тук.

— Братовчеде — отвърна Гуламендис, — някога ние също сме били елдари, според нашите учени. Приели сме името Клановете на Седемте звезди и сега се наричаме таредели.

И тогава заговори валхеру:

— Преди края на войната ли сте отпътували?

Гуламендис кимна, твърде изплашен да го заговори. Тези легендарни същества бяха върховните господари на Народа и той бе ужасен от мисълта, че едно от тях сега се намира тук.

— Аз съм Томас, Военачалник на Елвандар — рече мъжът и се изправи. Когато се приближи, Гуламендис забеляза, че в него има нещо различно. — Нося мантията на едного, изчезнал преди векове, и пазя в себе си неговите спомени, но съм повече от него. Друг път ще ти разкажа тази дълга история, а засега ето какво ще чуеш от мен: вие сте свободни хора. Така е било казано по времето на Войните на хаоса и това е истина и сега. Настани се тук и си почивай, Гуламендис, сподели с нас вашата история, защото при нас си сред приятели.

Макар да бе с цяла глава по-висок от Томас, Гуламендис се чувстваше джудже в негово присъствие. Не разбираше напълно смисъла на думите му, но ги намери за успокояващи. Дори той наистина да бе валхеру, с нищо не личеше да властва над този народ, нито да заявява претенциите си към неговия.

И тогава Укротителят на демони долови странна миризма. Същата, която бе усетил, докато минаваше през човешкия град. Миришеше на пръчиците, които горяха и вдишваха. Той огледа трона и откри, че в сенките отзад стои дребна фигура. Възрастно джудже с побеляла коса. Джуджето пристъпи напред, втренчило поглед в Гуламендис, всмукна от лулата си и каза:

— Време беше да се появиш, момко. Още преди месеци донесохме тук вестта за теб. Почти ми омръзна да те чакам.

Томас се усмихна и кралицата се засмя, а очите й засияха весело, но Укротителят на демони запази самообладание. Знаели са, че ще дойде? Но как? Само допреди три седмици го държаха в клетка и брат му трябваше да се пазари за живота му.

Гуламендис прикри объркването си и кимна. Не намираше сили да се усмихне на джуджето. Обърна се към кралицата на елфите и заговори:

— Милейди, ще ви призная, че съм ужасно изморен от пътя и доста изгладнял. Не бихме ли могли да разговаряме утре, когато ще мога да се представя в по-добра светлина?

— Но разбира се — отвърна кралица Агларана, посочи Горандис и нареди: — Отведи го да си почине и да се нахрани. Утре ще продължим разговора. — После погледът й отново се спря на Гуламендис: — Отдъхни си добре. Имаме предостатъчно време да обсъждаме най-различни неща.

Укротителят на демони кимна и се поклони. Надяваше се кралицата да е права, защото това би означавало, че народът му се е измъкнал от Андкардия и порталът между световете е бил разрушен завинаги. Но от топката в стомаха си усещаше, че не е така, че дните, преди опасност с ужасяващи мащаби да се стовари върху това идилично място, бързо се топят.

12. Оцеляване

Единственото, което чувстваше, бе болка.