Връхлита страховит легион

— Слухове и предположения. Каспар е чужденец, от страните отвъд Сезерозападното море, и произхожда от народ на име оласко — поне така ми казаха. Управлявал там, преди да бъде свален, после се изгубил за няколко години. По някакъв начин се сближил с генерал Аленбурга, но по този въпрос не се знае много. Освен това се говори, че често изчезва за по седмица от новата столица на Мубоя и после се появява неочаквано, сякаш въобще не е отсъствал.

— Магьосничество — рече Амиранта. — Отива някъде, но никой не го вижда кога заминава и кога се връща.

— Или обича да си поспива по-дълго в покоите си — подсмихна се старият боец. — Може би с приятелки, защото се говори, че питае интерес към дамите.

Амиранта мълчеше и все така почукваше брадичката си с пръст. Брандос знаеше, че неговият пастрок обича тишината, когато размишлява, така че напусна кабинета и затрополи надолу по стълбите.

Кулата беше най-обикновена цилиндрична постройка на три етажа; в средния имаше две големи стаи, една за чародея, втората за Брандос и жена му Саманта. Брандос мина по малкия коридор, разделящ двете спални, и продължи надолу по стълбите към приземния етаж, където се помещаваха кухнята, килерът и гардеробът. В кухнята ухаеше на прясно изпечен хляб и нещо вреше в гърнето над огъня — вероятно високо ценената от Брандос пилешка яхния на Саманта.

Брандос спря на прага да се полюбува на съпругата си. Беше набита и леко пълна, но въпреки това все още можеше да пробуди с шепот плам в душата му, макар че годините бяха оставили своя отпечатък върху някогашното леко момиче в Източните владения. Носеше семпла зелена рокля и синя кърпа, завързана по обичая на техните земи. Брандос я бе срещнал в една кръчма в пристанището Шингази, на Змийска река, там където тя прави извивка към Източния бряг, на по-малко от миля от Великите скали, откъдето се разкриваше гледка към Синьото море. С малко флиртуване и повечко добро вино тя се бе съгласила да сподели леглото му.

Но вместо да я забрави, както се бе случвало с много преди нея, мислите му непрестанно се връщаха към това приятно пълничко момиче от Източните владения. След месеци несекващи въздишки по нея Амиранта най-сетне бе разрешил на своя възпитаник да отиде да я навести.

Брандос се върна след месец, женен. Отначало Амиранта не одобряваше брака им, но постепенно си даде сметка, че Брандос е намерил нещо наистина рядко и скъпоценно в това на пръв поглед простичко девойче от Източните владения. Брандос пък знаеше, че чародеят им завижда, макар никога да не го бе показал.

Брандос познаваше своя пастрок повече от всеки друг на този свят и знаеше, че само веднъж в живота си виделият и препатил магьосник се бе поддал на женски прелести. Споменът за тази случка все още го караше да се усмихва и ако не беше искреното съжаление на Амиранта за това как бе приключила тази връзка, тя щеше да си заслужава да я възпее някой бард.

Саманта погледна мъжа си и се усмихна.

— Готов ли си за вечеря?

— Да — рече той и отвърна на усмивката й.

Но докато сядаха на масата, усмивката й премина в мръщене.

— Та кога заминавате?

Брандос поклати глава. Отдавна знаеше, че за Саманта е като разтворена книга.

— Скоро, ако питаш мен. Амиранта е доста разтревожен от онова, което се случи в Ланада.

Тя кимна. Едно от качествата й бе да не обръща внимание на това, че нейният благоверен и пастрокът му си изкарват прехраната, като призовават демони в далечни земи, а сетне ги прогонват обратно срещу възнаграждение. Понякога се случваше да вършат и истинска, опасна работа, ако се намираха хора, които са готови да платят за нея, но това беше рядко: през останалото време двамата не бяха нищо повече от мошеници.

Въпреки това винаги имаше въпроси, по които Брандос и Саманта биха могли да поспорят, а също и неща, които бе по-добре да не обсъждат, и това бе от самото начало на брака им, който продължаваше вече двайсет и три години.

— Има ли смисъл да питам за причината? — подметна тя хладно. — Докато децата живееха тук, беше различно. — Млъкна и изгледа укоризнено съпруга си. — Бетан е в морето и плава един бог знае накъде. Мег живее с мъжа си в Хайпур.

— А Донал е долу в селото с внуците. Можеш да им идеш на гости — каза той. Вече усещаше накъде води всичко това.

— Да де, нали жена му ме обича като родна майка — тросна се тя.

— Е, то две жени под един покрив…

— Ще ми се заумилква пак, като се роди следващото бебче и й потрябват още две ръце, но дотогава ще гледа на мен като на натрапница. — Брандос понечи да възрази, но тя го изгледа със сините си очи и той се отказа. — Брандос, не знаеш колко самотна се чувствам тук, когато те няма по цели седмици… — Въздъхна театрално. — И нямаш представа колко съм щастлива, когато се връщате по-рано. Кога ще престанете с тези скиторения? Няма смисъл от тях, не виждаш ли?

— Права си. Но нали знаеш, че Амиранта има нужда от средства за изследванията си… за тия негови механизми, за някой стар сборник със заклинания или каквото там в момента го е заинтригувало. А и става дума за неговите пари, нали?