Върховната тайна

Г-н Жан-Луи Мартен бе наистина един напълно обикновен човек. Образцов съпруг на жена, способна да сготви чудесно телешко задушено и баща на три буйни момичета, той живееше в едно предградие на Ница, където упражняваше професия, която отлично му подхождаше — завеждащ отдел „Спорове“ в Кредитната банка на Ница.

Ежедневието му се състоеше в това да вкарва в централния компютър на банката списъка на клиентите със сметки „на червено“. Вършеше работата си спокойно и невъзмутимо, доволен, че не му се налага да им напомня по телефона, както правеше колегата му Бертран Мулино.

— Скъпа госпожо, установяваме с изненада, че имате дебитно салдо по сметката си… Много ни е неприятно да ви го напомним — дочуваше той през плексигласовата преграда.

В събота вечер, отпуснати на дивана и по креслата, членовете на семейство Мартен обичаха да гледат всички заедно телевизионното предаване „Платено или удвоено“.

Платено: спирам, печеля малко, но поне съм сигурен, че няма да си тръгна с празни ръце. Удвоено: продължавам, рискувам и може да спечеля голямата награда.

Ужасно им харесваше да наблюдават играчите в момента, в който можеха или всичко да изгубят, или да спечелят. Питаха се какво биха сторили на тяхно място.

Предаването разкриваше цялата трагедия на тези, които не знаят кога да спрат, какво да изберат и въпреки това предизвикват късмета си, защото се смятат за изключителни личности.

А тълпата постоянно ги окуражаваше да рискуват: „Удвоявай! Удвоявай!“ — кряскаше тя. И семейство Мартен кряскаше заедно с нея.

В дъждовните недели Жан-Луи Мартен обичаше да поиграе шах с Бертран Мулино. Определяше се като обикновен „разместван на фигури“, но обичаше да казва: „Предпочитам да проведа едно красиво сражение, отколкото да спечеля на всяка цена.“

Старата му овчарка Лукул знаеше, че играта на шах предвещава милувки. Впрочем Лукул следеше непряко развоя на партията, тъй като милувките ставаха по-груби, когато господарят й изпадаше в затруднение, и по-нежни — когато водеше.

След битката двамата мъже обичаха да пийнат по една орехова ракия, докато жените им — домакини, разговаряха на висок глас в един ъгъл на хола за образованието на децата си и за възможностите на съпрузите си за издигане в службата.

Освен шаха, Жан-Луи Мартен обичаше да рисува с маслени бои по сюжети на своя идол Салвадор Дали.

Животът спокойно си течеше, без той да чувства истински неговия ход. Банката, семейството, кучето, Бертран, шахът, предаването „Платено или удвоено“, картините на Дали. Отпуските почти объркваха живота му, нарушавайки благотворния му ритъм.

Желаеше само едно: утре да бъде повторение на вчера.

И всяка вечер, докато заспиваше, си казваше, че е най-щастливият човек на света.

11.

Той хърка!

Люкрес не може да заспи. Отваря вратата на стаята на Изидор и го наблюдава как спи.

Прилича на гигантско бебе.

Тя се колебае, разтърсва го.

Той бавно изплува от съня, в който върви по мекия пухкав сняг, обут в нови скърцащи градски обувки, за да стигне някаква слабоосветена сламена къщурка.

Тя пали осветлението на тавана. Той потреперва и отваря лявото си око.

— Мм?

Къде съм?

Познава Люкрес.

— Колко е часът? — пита журналистът, протягайки се.

— Два часът сутринта. Всичко е наред и искам да спя.

Той отваря напълно лявото си око.

— Затова ли ме събудихте? За да ми кажете, че искате да спите?

— Не само затова.

Той прави гримаса.

— Да не би да страдате от безсъние, Люкрес?

— По едно време бях сомнамбул. Но отдавна не съм имала кризи. Четох някъде, че по време на кризите от сомнамбулизъм човек преживява това, което сънува. Четох също, че когато се прекъсне връзката между двете мозъчни полукълба на котките, те започват със затворени очи да изобразяват съня си. Вярвате ли в това?

Той се строполява на леглото и вдига чаршафа, за да се предпази от светлината.

— Добре. Лека нощ.

— Знаете ли, Изидор, много съм доволна, че работя заедно с вас по това разследване, но вие хъркате. Именно хъркането ви ме събуди и затова съм тук в стаята ви.

— А, така ли? Извинявайте. Искате ли да вземем два отделни апартамента?

— Не. Но легнете настрани. По този начин небната завеса няма да вибрира в дъното на гърлото ви. Въпрос на дисциплина.

Тя се старае да изглежда колкото е възможно по-любезна.

— Съжалявам, ОК, ще опитам — мърмори той.

Учудващо е как мъжете, дори и най-привлекателните, проявяват естествено примирение пред жените, които знаят какво искат, мисли Люкрес.

— Защо ме слушате? — пита тя с любопитство.

— Защото… Свободната воля на мъжа се състои в това да избере жената, която ще взема решенията вместо него.

— Не е лошо. Освен това съм гладна. Снощи не вечеряхме. Защо да не поръчаме да ни донесат нещо? Какво ще кажете, Изидор?

Тя вади бележника си, поглежда списъка и весело добавя: