Върховната тайна

После всичко поема по обратния път. Сърцето се изключва от мозъка и отново забива.

Докато се приземяват, постепенно забравят. Щастието отлита, познанието се разсейва в пространството — още им е прекалено рано да се докоснат до него. Всичко се разпада.

Преминали са отвъд, макар и за кратко. Сега са като замаяни. Знаят, че никога няма да могат да изразят това усещане, защото не съществува дума, способна да го опише в пълната му сила.

Споглеждат се и избухват в смях.

Напрежението отслабва. Смеят се на изблици, на вълни, които прииждат и се оттеглят. Смеят се, за да се убедят взаимно, че всичко е подигравка. Смеят се, за да осмеят трагичното. Смеят се, защото в този миг не се страхуват от смъртта. Смеят се, защото в този миг са се изключили от заобикалящата ги човешка драма.

Смеят се на смеха си.

После се приземяват. Смехът им изхърква още няколко пъти, като стар задавен самолетен двигател.

— Какво ни подтикна към това? — шепне Люкрес.

— При мен става дума за четиринайсетата потребност — да обичам Люкрес Немрод.

— „Да обичам“ ли казахте?

— Не, мисля, че не.

Тя се смее още малко и тръска дългата си рижава, ситно накъдрена коса, мокра от потта. Големите й изумруденозелени очи с форма на бадем са станали златистожълти. Цялото й тяло е горещо и изпотено. На лицето й е изписан абсолютен покой, сякаш всички мускули под кожата й са напълно отпуснати.

Люкрес разбира сдържаността на приятеля си.

— За пръв път изпитвам подобно усещане.

— И аз. Като че ли откривах нещо съвсем ново, някакъв напълно непознат свят.

— Досега най-силното изживяване стигаше, да кажем… до шестнайсет по двайсетобалната система.

— А сега?

— Бих казала, осем хиляди пак по двайсетобалната.

— Четиринайсетата потребност, така ли беше?

— Мисля, че успяхме да стимулираме докрай Върховната тайна, при това без да прибягваме до трепанация и до имплантиране на предавател в мазолестото тяло. Успяхме ето така — казва той, целувайки отново хладната кожа на младата жена.

Люкрес се усмихва и иска един лакрицов бонбон за успокоение. Той бърка в джоба на смокинга си и й подава пакетчето.

— Не знам дали някога ще възпроизведем този „номер“, но признавам, че бях изненадана! — отвръща тя, надъхвайки в устата си няколко бонбона наведнъж.

Двамата дълго време лежат мълчаливо, опитвайки се още малко да задържат спомена за изживяното. Най-после Люкрес продумва:

— Мислите ли, че може да има още нещо, някаква петнайсета мотивация?

Той не отговаря веднага.

— Да.

— Коя е тя?

— Преди малко имах странно усещане, през мен премина вълна на чисто сладострастие. Непосредствено след това, като обратен ефект, изпитах друго чувство. На абсолютна пълнота, последвана от световъртеж, сякаш бях способен да обхвана с мисълта си безкрайността на вселената. Сякаш, достигнал нова точка на наблюдение, откривах, че имам невярна представа за измерението на нещата.

Както аз по отношение на времето. Той е доловил в пространството това, което аз долових във времето, си казва Люкрес.

Изидор Каценберг се опитва да опише по-точно усещането си.

— Като че ли всичко е много по-обхватно, отколкото изглежда. Ние не сме високи само един и седемдесет. Земята не е просто само една планета. Всичко сияе и се простира в безкрая. В действителност, всичко е пространство.

Всичко е време, мисли тя.

Взема последната си цигара, запалва я, вдишва дълбоко дима и го изпуска, чертаейки във въздуха кръгчета, после осмици, после пръстени на Мьобиус.

— А сега на въпроса: какво ни подтиква да действаме? Какъв е вашият отговор?

Той заговаря с обичайния си тон:

— Бихме могли да наречем новата мотивация „разширяване на съзнанието“. Тя е може би по-силна от всички предходни мотивации. Точно затова „успяхме“. Това понятие е доста сложно, трудно е да се обясни с думи.

Тя напрегнато се взира в него.

— Опитайте все пак.

— Може би съзнанието ни се разширява, когато осъзнаем, че океанът може да прелее от една-единствена капка вода в повече…