Върколашки метаморфози

Във въпросните астрофизически модели виждах еротичен подтекст и бях почти убедена, че Стивън Хокинг пише не за физиката, а за секса — но не за жалките човешки сношавалия, а за грандиозния космически коитус, от който се е родила материята. Не току-така все пак от английски Big Bang може да се преведе не само като Големия взрив, но и като Голямото чукане. Всичко най-съкровено във вселената е скрито в мрака на черните дупки, обаче не можеш да надзърнеш в сингуларността, понеже оттам, като от спалня със загасена нощна лампа, не идва никаква светлина… Всъщност, мислех си, астрофизиците са си чисти воайори. Воайорите обаче все пак успяват понякога да видят чужд любовен акт през някоя пролука между пердетата, а физиците са толкова ощетени от съдбата, че им се налага да си въобразяват абсолютно всичко, докато се взират в абсолютния мрак…

Като се напуши и се наприказва, сикхът пак се отдаде на работа — обърна се на една страна и се забрави за дълго. Равномерното поскръцване на матрака беше наистина приспивно. И направих най-голямата грешка, която може да направи една лисица по време на работа. Заспах.

Всъщност просто се унесох за миг и главата ми клюмна — и веднага се събудих. Но и това беше предостатъчно. Усетих, че вече нямам контакт със сикха.

Вдигнах глава и видях облещените му очи. Той ме виждаше, виждаше ме, каквато съм, седнала на стола със смъкнати гащи и щръкнала над гърба опашка. А така не бива да ме вижда никой освен огледалата и духовете.

* * *

В първия момент си помислих, че е даос заклинател. Мисълта ми обаче беше крайно нелепа, защото:

1) Последният даос, който знаеше как се ловуват лисици, живееше през осемнайсети век.

2) Дори някой да беше доживял до наши дни, едва ли щеше да успее да се дегизира като брадат сикх с оксфордско произношение — too freaking much.

3) При положение, че работя по методиката „булката връща обицата“, даосите нямат формалното право да ме ловуват.

4) Даосите никога не се празнят по три пъти на едно шибане.

Но нашият генетичен страх пред заклинателите, воюващи с нечистите сили, е много голям и в момент на опасност винаги се сещаме първо за тях. Някой път ще разкажа две-три истории за тези типове и чувствата ми ще ви станат по-ясни.

След секунда разбрах, че изобщо не е даос — просто клиентът ми се беше откачил от опашката ми. Гадна гледка. Сикхът отваряше и затваряше уста като риба на сухо. После, в опит да подчини непослушното си тяло на волята си, вдигна ръце и почна да свива и да изправя пръсти. След което изхърка, изпъшка — и скочи.

Вцепенението ми мина мигом и се хвърлих към банята. Сикхът скочи след мен, обаче успях да затръшна вратата под носа му. В опасни моменти умът ми щрака бързо и веднага разбрах какво трябва да направя.

Във всяка баня на „Национал“ има червено-бяло шнурче, подава се от една дупчица в стената. Не знам какво задейства, но ако го дръпнеш, след десет секунди телефонът в стаята започва да звъни, а след минута на вратата почва да се тропа. Дръпнах го и запънах вратата с гръб.

Следващите две-три минути бяха наистина притеснителни. Подскачах от блъскането по вратата и чаках охраната, броях наум и гледах да не бързам. Сикхът блъскаше с все сила, но не беше кой знае колко трудно да го удържа, все пак не беше едър.

Телефонът звънна на двайсетата секунда. Сикхът естествено не вдигна. След още минута и половина блъскането спря и разбрах, че охраната е дошла. Тъкмо навреме — пантите вече се държаха на магия. Чух трополене на преобръщащи се столове, дрънчене на пръснат прозорец и някакъв неясен вик, приличаше на „кали ма!“. Викаше сикхът. После настана тишина, нарушавана единствено от далечни автомобилни клаксони.

— Еба си мамата — чух мъжки глас. — Тоя що се прееба така бе?

— Нас прееба — каза друг глас.

— Верно — каза първият. — И сега к’во?

По-добре беше да действам първа, вместо да ги оставя да ме намерят. Така че изхленчих нещастно:

— Помощ!

Вратата на банята се отвори.

На вратата стояха два гардероба — тъмни очила, костюми, жички в телесен цвят от ушите до под яките… Олицетворения на култа към агент Смит, помислих си. Идеална религия за службите за сигурност, впрочем — нали римските легионери се покланяха на Митра.

Единият бодигард замърмори нещо под носа си, чух само „триста и деветнайсети“ и „повикване“. Не говореше на мен.

Доколкото ми е известно, микрофончетата са им под реверите, затова често изглежда, че си говорят сами. Понякога е наистина смешно. Един път видях как една такава мутра оглеждаше женската тоалетна — отваряше вратичките поред и боботеше напевно: „Тук никой… Никой тук… И тука няма никой…“ Ако не знаех какво прави, можеше да реша, че излива мъката си от несъстоялата се среща в ямб.

— Ти ли дръпна шнурчето? — попита другият охранител.

— Аз — казах. — Къде е…

Той кимна към пръснатия прозорец.

— Долу.

— Той… — Направих се на ужасена. — Той…

— Да — каза охранителят. — Щом ни видя, се метна направо през джама. Наркотици ли вземахте?

— Какви наркотици! Цяла година вече работя тук, всички ме познават. Никога не е имало никакви проблеми.

— Е, вече има. Какво искаше тоя тип?