Върколашки метаморфози

В някои книги за лисиците пише, че не се къпели — и по това ги познавали. Но не е така, ние сме си чисти. Просто обилната сексуална енергия ни изпълва с безсмъртната изначална първооснова и тялото ни се изчиства самичко чрез вдъхваната утринна свежест. Леката му миризма пък е изключително приятна и напомня на парфюма „Essenza di Zegna“, само че е по-фина, по-въздушна и без пламенния чувствен мистрал далече на заден план.

Надявам се, че действията ми вече ще са ви по-ясни. И така, пуснах душа, та клиентът да чува шуртенето му, понадупих се и си освободих опашката. После, без да бързам, преброих до триста (пет условни минути) и отворих вратата.

* * *

В популярните изложения на теорията на относителността често се предлага да си представим, че снимат две камери — едната в независима координатна система, а другата на главата на астронавт. В нашия случай би било по-правилно да кажем „в главата“. Какво би показала камерата в главата на сикха? Вратата на банята се отваря и в спалнята влиза девойката на мечтите му от мокрите му детски сънища. Увила се е в снежнобяла хавлиена кърпа.

Девойката излиза от банята, отива до леглото и се мушва под одеялото, като лекичко се изчервява: по всичко личи, че е отскоро в бизнеса и че още не е усвоила професионалното безсрамие. Това вижда сикхът.

Не знам дали в стаите на „Национал“ има камери в независима координатна система. Персоналът твърди, че нямало. Но ако имаше, щяха да покажат следното:

1) момичето не се е увило в никаква хавлия. И изобщо не се е съблякло, просто си е смъкнало гащите и над дупето му стърчи дълга рошава опашка.

2) момичето не влиза в стаята, а се вмъква в нея на четири крака, почти пълзи, опашката му се люшва във въздуха и застива над гърба му като червена въпросителна.

3) момичето не прилича на девица, а на готов за скок звяр — зелените му очи гледат злобно, цялото е нащрек, на лицето му няма и намек за усмивка.

4) доколкото думата „девица“ в днешния руски език означава нещо съвсем близко до израза „готов за скок звяр“, противопоставянето в случая е неуместно.

Щом ме видя, сикхът вдигна вежди и се олюля. Когато някой получава хипноудар, по лицето му сякаш преминава сянка на мимолетно отвращение, както когато куршум ти пробива черепа: ако сте гледали документални филми за разстрелите във Виетнам, ще разберете какво имам предвид. След моя куршум обаче клиентите не падат.

Сикхът се ухили и тръгна към празното легло, като по пътя си смъкваше сакото. Изчаках го да се излегне удобно, седнах на столчето до леглото и си отворих чантичката.

Посветила съм се на нравственото самоусъвършенстване, така че избягвам да гледам клиентите, след като почне да тече платеното време. Срамно е дори да се разказва за това какво става с човека при срещата му с лисица. Срамно е най-вече за човека, понеже изглежда ужасно. И на мен ми е малко неудобно, разбира се, понеже човекът не го прави съвсем току-така.

Не съм жълтата преса, за да задълбавам в пикантните подробности, така че ще кажа само, че човек се държи особено вулгарно тогава, когато почне да осъществява сексуалните си фантазии на живо. Самотата му на ринга пък вдига въпросната вулгарност на квадрат. Ако ли пък въпросният човек на всичко отгоре е със син тюрбан и е толкова космат, все едно е брадат по цялото тяло, смело можем да говорим не за на квадрат, а за на куб.

Да се поддържа илюзията е много по-лесно, отколкото да я създадеш, като нахлуеш в чуждия ум. Всичко се решава в първата секунда, по-нататък си е чиста рутина. Въпреки това, докато клиентът е в света на илюзиите, трябва да го наблюдаваш, да поемеш функциите на болногледачка. Както вече казах, това изобщо не е приятно. Затова обикновено си нося книга. Така беше и този път — докато седях до леглото, отворих „Кратка история на времето“ на Стивън Хокинг. В нея пише доста интересни неща за различните координатни системи. Няколко пъти съм я чела от кора до кора, но и до днес не ми е омръзнала и всеки път се смея така, все едно я чета за пръв път. Подозирам дори, че това е постмодернистка шега, просто майтап. Даже самото име, Stephen Hawking, подозрително напомня за един друг автор на ужаси, който се казва Stephen King. Просто ужасите са различни.

Сикхът се оказа относително кротък — пъшкаше нещо на родния си език и се дръгнеше на средата на леглото. Нямаше какво да се притеснявам, че може да падне на пода. Но все пак, както трябва да прави всяка болногледачка, хвърлях по някой поглед от време на време на болния. Когато му писна да прегръща празното пространство отгоре, започна да се притиска към него отстрани. После пак му се качи отгоре.