Всичко наопаки

… когато разбрах, че повече не бива да пия така. Не че се напивах до смърт, както онзи път, когато татенцето забеляза. Пиех умерено, но всеки ден. Отначало в клубните компании, после все по-често вкъщи сам, защото катастрофално не си доспивах и гледах да си лягам по-рано. Прибирах се от работа, пиех и лягах да спя.

Всичко, което вършех в работата си, го правех автоматично, без да се замислям за нищо и наистина, без да обръщам внимание на каквото и да било. Ако не беше стрелковият клуб всеки вторник, четвъртък и събота, сигурно дори не бих могъл да кажа кой ден от седмицата е. Всеки ден, както му беше редът, попълвах талмуда и чертаех графики, но ако бихте ме попитали какви показатели съм нанасял там, не бих могъл да отговоря. Живеех сякаш на автопилот.

И ето че един прекрасен ден, както обядвах в трапезарията, чух Лариса Анатолиевна да казва на Дана:

— Е, миличка, давай, старай се. Съвсем мъничко ти остава. През юни ще си дойде от Лондон Тарас — охо, колко ще се изненада, като види каква си станала!

Погледнах към Дана, но не видях нищо особено. Същото като вчера и завчера.

Тогава погледнах към прозореца и разбрах, че юни вече наближава. Боже мой, нали току-що беше декември и аз бях тръгнал с Дана у Владимир да си изясняваме отношенията — тогава имаше дълбок сняг… Това беше последното, което си спомнях ясно. А днес какво е? Със сигурност знаех, че е сряда, защото вчера бях водил Дана да стреля и щях да я водя отново утре, но кой месец бяхме?

Отместих чинията и изтичах до тренажорната. Спрях се пред забодените на дъската кадастрони. Кривата на натоварванията вървеше рязко нагоре, кривата на теглото неумолимо пълзеше надолу. А между другото, кога бяхме започнали да отбелязваме теглото на графиките? Нали отначало не го правехме… Явно в един момент съм променил решението си, но в кой момент? Не помнех това. Дана беше свалила двайсет и един килограма. Гледай ти, какви графики! Ами аз къде съм гледал? Грабнах талмуда, сверих числата, като същевременно се поинтересувах и от датите. Оказа се, че е вече средата на май.

Ето докъде се докара с това пиене, Фролов… Трябва да сложиш край. Това мое толкова продължително изпадане от живота здравата ме уплаши.

По време на вечерните ни занимания се вгледах в Дана и констатирах, че въпреки моето безпаметство тренировките ни са вървели нормално. Момичето не просто бе отслабнало, то осезаемо се бе стегнало, фигурата му бе придобила известни очертания, още твърде далечни от идеалните, но все пак това беше именно женска фигура, а не безформена купчина сланина.

— Как е кракът ви? — неочаквано попита Дана.

Зачудих се.

— Нормално. Защо питаш? Оплаквал ли съм се, че кракът ме боли?

Изобщо не си спомнях такова нещо.

— Не, казахте, че ако не започне да ви боли, днес ще танцуваме танго с музика. Тоест вие ще танцувате с мен. Е, боли ли ви? Донесох диск с музика, както ми поръчахте.

Нима съм казал такова нещо? И съм поръчал диск? Забавно. Но момичето няма да ме лъже, я. Очевидно наистина съм го казал. А щом съм го казал, ще изпълнявам. Още повече, че вече отдавна ходя без бастун и изобщо не куцам.

— Добре, хайде да опитаме. Пусни диска. Ще изпълним един смъртоносен номер.

— Защо смъртоносен? — Момичето моментално се напрегна. — Мислите, че съм толкова тромава и постоянно ще ви настъпвам ли?

Пфу, какви ги приказвам, спирачките ми никакви ги няма, забравил съм, че с Дана все пак трябва да си филтрирам приказките, а не да плещя наред, каквото ми хрумне.

— Защото ще бъде потресаваща гледка и всички, които я видят, просто ще умрат. Или от възхищение, или от завист.

— Ама че сте и вие — смутено се усмихна тя. — Какво говорите…

Дискът тръгна, прозвучаха първите акорди, аз картинно се поклоних и застанах в позиция.

Хем, да знаете, много добре се получи, аз останах доволен. Дана нито веднъж не сбърка и в някои стъпки демонстрира дори определено изящество. Все пак тя е рядко пластично момиче.

— Още веднъж? — предложих. — Да преговорим.

— Хайде — с радост се съгласи тя.

Вторият път се получи по-добре. Направихме го още веднъж. Забелязах увереност. След четвъртия път — лекота. Прехвърлих няколко мелодии на диска и избрах танго с по-бързо темпо.

— Ще рискуваме ли?

Тя решително тръсна глава:

— Ами, риск печели, риск губи!

Виж ти, виж ти, нима това е Дана? Тя ли казва това? Къде е онова смачкано, стеснително, плахо момиченце, на което трябваше да вадя думите с ченгел от устата? Къде е онази Дана, която като от огън се страхуваше от всяко ново нещо?

Справихме се и с бързото танго, макар че Дана на два пъти се препъна и леко се запъхтя.

— Още веднъж? — предложи тя, леко задъхана.

— Непременно. Само че първо си поеми дъх. Между другото, я да ти измерим кръвното, та да знаем какво ни е струвало това темпо.

Бързото темпо не ни беше струвало почти нищо, можех дори да не му обърна внимание — пулсът беше само осемдесет и три, докато в състояние на покой е шейсет — шейсет и две. И кръвното беше прилично, почти не се беше покачило.