Всичко наопаки

А няколко дни по-късно ме озадачи един факт. И то неприятен факт. Дана започна да пълнее. Тоест отначало спря да отслабва, теглото й не помръдваше, после наддаде двеста грама, после половин кило. Грабнах талмуда и започнах внимателно да преглеждам записките си от осемте месеца — именно толкова бях работил с Дана. Съпоставях храненето, режима на поемане на течности, натоварването и нищо не разбирах. През тези месеци теглото стабилно бе намалявало, а на моменти, увеличението е ставало изключително за сметка на течностите — когато момичето бе хапвало нещо солено, но още на следващия ден, след изобилно поемане на течности формата се е възвръщала. А сега килограмите не спадаха, напротив — покачваха се, макар че домашната помощница Нина продължаваше да готви само позволените неща. Нищо не разбирах.

— Дана, записваш ли си всичко, което ядеш? — попитах строго, като улових нейния изплъзващ се поглед.

— Защо, какво има?

— Теглото ти не намалява. Ние нищо не променяме нито в режима на тренировките, нито в храненето, постепенно увеличаваме натоварванията, а теглото ти се увеличава. Да не би случайно да си бременна?

— Какво приказвате? — облещи се тя.

— Тогава какво има? Разбери, Дана, нямам намерение да те наказвам или да ти се карам, просто с тебе вършим обща работа и аз трябва да зная защо моята част от работата започва да куца. Или аз съм глупак, или ти не изпълняваш своята част. Ако ти правиш всичко, което трябва, значи аз бъркам някъде и тогава ще търся грешката си и ще я поправям. Но трябва да открия къде е причината — у теб или у мен.

Тя дълбоко въздъхна и си призна. Нарушавала режима, ядяла пирожки и пасти.

— Защо, Дана? — Признанието й ме хвърли в отчаяние. Та нали бях сигурен, че благополучно сме преодолели влечението към сладички и вкуснички неща. Може би през месеците на моето безпаметство съм пропуснал нещо, не съм забелязал или още по-лошо — забравил съм?

— Защо, кажи защо?

— Юля… Тя ме съжалява, смята, че съм много нещастна, щом не бива да ям нищо вкусно. Носи ми, черпи ме… И аз… ям. Тя толкова ме убеждава…

Спомних си погледа на Юля. Колко злоба имаше в него, колко омраза и завист. Каква кучка, а? Сигурно е искала тя да отиде на приема, надявала се е пак да я вземат, а ето че татенцето в прав текст заяви — никой никъде няма да те вземе, ще отиде Дана. И ето, намерила е начин да попречи на братовчедка си.

— А защо не записваш това в дневника? Пак ли Юля те придумва?

— Не, ами… Тя казва, че никой няма да знае, а от една паста нищо няма да ми стане, но пък какво удоволствие…

— Слушай — уморено се тръшнах на стола аз и притворих очи, — наистина ли тези пасти ти доставят такова удоволствие? Наистина ли те са толкова прекрасни, че по никакъв начин не можеш без тях?

— Не, всъщност… Вече отвикнах от тях, дори не ми се ядат.

— Тогава защо ги ядеш?

— Ами… неудобно ми е, Юля толкова се старае, иска да ми достави радост, грижи се за мен. Носи ми тези пасти в стаята ми — късно вечер или нощем, та никой да не види. Та затова аз…

Ясно. Доброто отзивчиво момиче. Юля се грижела за нея, хайде де. За себе си се грижи тя, за никого другиго.

След тренировката заех позиция в трапезарията с твърдото намерение да дочакам Юля. Добре, че тя влезе след доста време, когато вече се бях поуспокоил и можех да се контролирам. Ако беше дошла десет-петнайсет минути по-рано, сигурно вече щях да съм в затвора за убийство или тежки телесни повреди.

— Здрасти — пропя тя, седна до мен и притисна бедро до моето. — Как върви?

Рязко се отдръпнах и станах.

— Сега ме чуй добре, драга — казах, като я гледах втренчено. — Ако още веднъж науча, че ми пречиш, ако още веднъж се опиташ да накараш Дана да яде каквото не бива, не те чака нищо добро.

— Така ли? — Тя сладко се протегна, изпъчила гърди. — И какво ме чака?

— Ще видиш — заканих се страховито. — Каквото и да става, ще съобщя на вуйчо ти как вредиш на дъщеря му. Не мисля, че това ще му хареса.

— Аз пък ще му кажа, че и ти, и Данка лъжете. Просто ми отмъщавате и ме клеветите. Разбра ли?

— И за какво ти отмъщавам, ако мога да знам?

— Задето не приемам твоето флиртуване с мен. Ти още от първия ден се опитваш да ме имаш, но не ти се отваря парашутът и ми отмъщаваш. Хайде, опитай се да докажеш, че не е така.

— Ами добре — усмихнах се аз. — А Дана за какво ти отмъщава?

— От завист. Завижда ми, че съм толкова елегантна и красива. Тя никога няма да стане такава.

— Определено няма да стане — изрекох бавно. — Такава няма да стане никога. Знаеш ли защо? Защото не се стреми към това. Тя ще стане, каквато ще стане, и ще има своя собствена красота. И изобщо не иска да стане като теб. Защото у теб няма нищо красиво. У теб има само злоба, завист и глупост, затова си грозна.

Юля изхвърча от трапезарията като попарена и хукна по коридора към своята стая, а аз, без да отлагам, почуках на вратата на шефския кабинет.

— Може ли, Михаил Олегович?

— Влизай.

Татенцето се беше разположил във фотьойла и гледаше футбол по телевизията. Нима за да гледаш футбол, ти е нужен цял кабинет?

— Михаил Олегович, дойдох да ви се извиня.