Всичко наопаки

— Ами ако танцувам лошо? Ако се изложа — тогава всички ще видят, че моите родители имат тромава и непохватна дъщеря. Ще се срамуват от мен.

Но аз вече знаех какво трябва да правя. Да, да, приятели, от стара коза яре съм аз…

— Хайде да отидем в тренажорната, ще ти покажа нещо.

Включих уредбата, поставих диска с тангото.

— А сега гледай внимателно. Ама много внимателно. Гледай краката ми, а не настрани.

Изтанцувах цялата мъжка партия, като практически не направих нито една точна стъпка, нито една правилно изпълнена фигура. Грешка до грешка.

— Е, какво ще кажеш?

— Страхотно! Аз никога няма да мога така.

— Направих двайсет и четири грешки. Точно двайсет и четири. Специално ги броих.

— Какво говорите?! — ахна Дана. — Честно? Или се шегувате?

— Честна дума. Ти знаеш как се танцува танго, умееш да го правиш, взираше се в краката ми — и нищо не забеляза. Е, тогава мислиш ли, че ако сбъркаш няколко пъти, някой ще забележи? Там няма да има нито един човек, който знае как се танцува този танц. И никой няма да се взира в краката ти, повярвай ми. Хората ще гледат главата и гърба ти, в краен случай — ръцете, но определено не краката. Можеш да танцуваш както искаш — никой нищо няма да забележи.

Тя ми повярва. Облече новата си, ушита специално за този случай рокля. И пак се започна!

— Това е ужасно! Погледнете колко са дебели краката ми! Виждат се! Роклята е прекалено къса, трябваше да я направим по-дълга.

— С дълга рокля ти няма да можеш да танцуваш — убеждавах я аз.

Е, краката й наистина бяха, да си кажем правичката, въздебели, но какво от това? Първо, с обувките на висок ток те ще изглеждат по-стройни, а второ — кой изобщо се вълнува от това? Глупаче.

Самото пътуване до мястото на приема и първите два часа минаха като в кошмарен сън. Дана, слава богу, не плачеше, но от всичко останало аз си изпатих здраво. Тя се вкопчи в ръката ми, вцепени се и не помръдваше и на крачка от мен. Добре, че татенцето и Лариса Анатолиевна постоянно бяха до нас, инак аз просто нямаше да се справя с Дана — тя току се опитваше да избяга, да се върне в колата и да се сгуши там. Тарас не беше с нас — още преди няколко дни той заяви, че няма да дойде на никакъв прием у никакъв Лановски, защото си има свои планове, които е невъзможно да отмени: един от неговите лондонски преподаватели пристигнал в Москва и Тарас обещал да го разведе из града. Не можел да прояви грубост, този преподавател тепърва щял да му преподава…

Оркестърът свиреше, музиката гърмеше и аз реших да взема кардинални мерки.

— Дана, хайде да танцуваме.

Дръпнах я за ръката.

— Какво, вече?! Не, не мога, страх ме е.

По челото й избиха капчици пот.

— Не, не вече, а още — разсмях се аз. — Там танцува цяла тълпа, да идем, просто ще се включим между другите, без нищо специално. Защо да стоим тук? Скучно е. Хем ще се поразкършим.

— Върви, върви — побутна дъщеря си Михаил Олегович, — Павел е прав.

Измъкнах я в тълпата танцуващи, в самата среда, така че никой да не ни вижда добре, застанах в позиция и започнах предпазливи танцови движения. Музиката не беше много подходяща за танго, но аз импровизирах, измислях стъпки според такта. Никой не ни обръщаше внимание, всички разговаряха, смееха се, някои танцуваха с чаши в ръка, а ние лека-полека се разгрявахме. Нищо страшно не се случваше, аз постепенно усложнявах движенията и с удовлетворение чувствах, че Дана улавя моята танцувална мисъл и се води по мен.

Мина вероятно половин час. У мен узря план и аз изчаквах удобния момент. Оркестърът засвири танго, съвсем различно от онова, с което Дана беше свикнала, но все пак беше танго и ритъмът беше правилен. С рязко движение аз завъртях Дана около себе си, разпръснах тълпата и започнах танца. Тя нищо не разбра, не забеляза, смяташе, че продължаваме да се разгряваме. А аз бях сигурен, че няма да върти глава и да зяпа наоколо. Твърде добре я бях опознал.

Народът още не беше пиян и всички веднага забелязаха, че ние не пристъпваме от крак на крак, а наистина танцуваме. Пространството около нас моментално се освободи. А Дана нищо не забелязваше. Сигурно от уплаха. Правеше грешки, но съвсем несъществени и напълно простими, още повече, че не разваляха общия рисунък.

— Ето, това беше — прошепнах й, когато замлъкна финалният акорд. — А ти се страхуваше.

Тя слисано спря и се огледа ужасена. И тогава буквално ни люшна буря от аплодисменти. Дори ми заглъхнаха ушите.

През тълпата до нас си проправи път банкерът юбиляр и ни прегърна. Веднага някакви услужливи момчета му поднесоха микрофон.

— Дами и господа! Позволете ми да ви представя Богдана, дъщерята на нашия уважаем Михаил Олегович Руденко, която току-що ни зарадва с едно страстно аржентинско танго заедно с партньора си Павел Фролов.

Когато произнасяше името ми, банкерът се позапъна и погледна в листчето си, но аз пак му бях благодарен. Всичко вървеше както трябва. Ако Дана преживее нормално всеобщото внимание на такава тълпа чужди хора, мога да смятам, че съм изпълнил половината от своята задача. Ще остане само да махнем още двайсетина килограма — и край.