Всичко наопаки

След месец, точно преди Нова година, Николаев я заведе на състезания в друг клуб, където Дана получи своя заслужен втори разряд. След това нещата потръгнаха по-лесно. Ние с треньора я пращахме на всички състезания, които бяха достъпни в рамките на областта, като си поставяхме само една цел: да укрепим нервната система на момичето, то да престане да се страхува и притеснява.

— Не е нужно да се бориш за първо място — повтаряхме ние в един глас. — Няма никакво значение кое място ще заемеш. Приемай това като събирането на летателни часове при летците. Твоята задача е да свикнеш със състезанията и да показваш, макар и нисък, но стабилен резултат. Нищо не трябва да те изкарва от релси.

Абсолютно неочаквано през май тя стана втора сред девойките младша възраст и с поразените мишени си спечели първи разряд. По това време тя тежеше вече петдесет и осем килограма и при ръст метър и петдесет и пет това е почти нормално. Вярно, ако се ориентираме по измисления някога от някого показател за жените „ръстът минус сто и десет“, оставаха й още тринайсет килограма в повече, но според мен за седемнайсетгодишно момиче Дана изглеждаше просто прекрасно със своето дупе, гърди и бедра.

През юни тя се явяваше на матура и престанахме да ходим в клуба — татенцето забрани.

— До есента — никаква стрелба — отсече той. — Да си получи дипломата, да се подготви за кандидатстудентските изпити, да ги вземе, а после може да прави каквото иска.

У мен се появи плахата надежда за отпуск. Почти две години бях бачкал за това семейство без почивни дни. Може пък да ми дадат малко почивка? Внимателно се поинтересувах от собствените си перспективи, на което вместо отговор татенцето нареди да извикам Дана.

— Смяташ ли да отслабваш още, или вече е достатъчно? — попита той.

— Остават още дванайсет килограма.

— Ще умреш от изтощение — промърмори Михаил Олегович. — Какво ще остане от тебе? Нито кожа, нито муцуна, нито брадавици. Защо не спреш?

— Не. Виж — тя стисна с пръсти еластичните гънки на корема и бедрата си, — всичко това е излишно, трябва да се махне.

— Е, ти си знаеш. Значи ще трябва още да поработиш.

Разбрахме се до края на кандидатстудентската кампания да работя с Дана по веднъж дневно, сутрин. Естествено, това нямаше да се отрази на заплатата ми. Тоест пак трябваше да ставам рано… Жалко. Не успях да получа никакви особени изгоди.

Но въпреки това прекарах лятото си прекрасно. Намерих си чудесно момиче, Оля. Тя работеше като приемчик в пункта за химическо чистене, където давах дрехите си. Имах сума ти свободно време, всеки ден в девет сутринта се освобождавах и ако Оля не беше на работа, отивахме на плаж или извън града или просто се возехме с колата, разхождахме се, ходехме на кино или отивахме у нас, а ако тя работеше, аз се отдавах на сладко безделие. По това време вече си бях купил компютър и можех колкото искам да се наслаждавам на любимите си игри в домашни условия.

Но изпитите — и матурата, и кандидатстудентските — свършиха, Дана влезе в желания институт и татенцето отново промени графика ми. Сега ходехме в клуба във вторник и четвъртък следобед, след като Дана се върнеше от лекции, в неделя — сутрин, а през останалите дни работехме вкъщи от шест до осем вечерта. През лятото Дана, въпреки ежедневните двучасови тренировки, не свали нито грам и аз подозирах, че просто е яла забранени неща и е нарушавала режима. Но й е било простено. Без захар главата работи зле, това е общоизвестен факт.

В края на септември се очакваше голямо семейно тържество — Владимир Олегович навършваше четирийсет години. Свирете, фанфари! Дана не спираше да ми надува главата с проблема какво ли е най-добре да подари на любимия си чичо. И не щеш ли, два дни преди юбилея Владимир си изкълчил крака, и то доста сериозно. Сложили му шина и му наредили да лежи или седи, но в никакъв случай да не ходи. Отначало се смяташе, че рожденият ден, който се падаше в неделя, ще се празнува в ресторант, но в петък вечерта, след като Володя се оказал прикован с шина от глезена до бедрото, тържеството бе отменено.

В неделя сутринта закарах Дана на тренировка по спортинг. Тя най-сетне беше купила подаръка и през целия път от клуба към къщи предвкусваше как ще го връчи на чичо си и колко ще се радва той. Тъкмо бяхме прекосили околовръстното, когато звънна мобилният ми телефон.

— Къде сте?

Татенцето. Някак странен глас. Чужд. Приглушен.

— Прекосихме околовръстното. След половин час сме си вкъщи.

— Случи се нещастие. Володя умря. Подготви някак Дана.

Седях като пребит, нямах сили да помръдна. Подготви Дана… А мен кой да ме подготви? Но как така? До снощи той беше жив и почти съвсем здрав, от травма на крака никой не умира, а всичко останало си му беше съвсем наред.

Дана изпадна в такъв шок, че дори не се разплака.