Всичко наопаки

Павел…

Дори не знам как да започна. „Скъпи Павел“? Сантиментално. „Уважаеми Павел“? Прекалено официално. Просто „Паша“? Някак фамилиарно.

Ще започна с най-важното: Муза знае всичко. Тя знае какво мисля, какво чувствам и какво се готвя да направя. Тя знае, че пиша това писмо, и непременно ще го прочете, когато го завърша. Аз нямам тайни от жена си. Ще я помоля да ти го даде два месеца след смъртта ми.

Никой не ме е убивал. Това е самоубийство. Не спонтанно, под влиянието на момента, а премислено и отдавна запланувано. Спомняш ли си деня, когато ти дойде при мен и заяви, че съм бил любовник на Леночка и баща на детето й? Аз и досега се срамувам от този разговор: бях разсеян и груб, нищо не ти обясних и не те утеших по никакъв начин, но честно казано, не ми беше до това. Същият ден бях научил, че съм смъртно болен. Нямаше никакви симптоми, но едно специално изследване показа еднозначно: аз съм тежко болен и щом болестта навлезе в решаващ стадий, ще започнат тежки главоболия, после разстройство на паметта, после разстройство на мисленето, после смърт. Можеш да си представиш за какво всъщност си мислех, докато ти се опитваше да захванеш с мен битка между двама самци.

Муза беше в командировка и трябваше да чакам завръщането й, за да й разкажа всичко. Нали човек не казва такива неща по телефона… Тогава дълго разговаряхме и взехме решението заедно: щом почувствам, че се започва, ще си отида. Не искам да понасям мъчителна болка и не искам любимата ми жена да търпи до себе си един губещ разума си мъж. Така ще бъде по-добре и по-правилно.

Ти може да си зададеш въпроса: защо именно така? Защо в деня на четирийсетгодишнината си? И защо писмото трябва да се даде именно след два месеца, а не веднага, така че никой да не подозира убийство и да не тормози близките с безкрайни разпити? Аз бих могъл да напиша само едно предсмъртно писмо, но прекалено те уважавам, за да си отида, без да ти обясня нищо и без да се сбогувам. Ти ме избягваше по напълно разбираеми причини, но аз не се сърдя. Това, което правя, може да ти се стори чудовищно и отвратително, ако не разбираш какво ме кара да го правя. Не се опитвам да се оправдая. Много те ценя, благодарен съм ти за Дануска и чувствам вина пред тебе. Ти, разбира се, и така ще научиш всичко, но ми се иска ти да научиш пръв. И то да ти го каже не някой от моите, а да ти го кажа лично аз. Смятай, че това е прощален жест на уважение към тебе.

Аз не обичам роднините си. Не знам дали си го забелязал, но е така. Няма да те товаря с подробности от живота си, а ще кажа само няколко думи, за да разбереш какво е отношението ми към тях. Израснах в семейството като чуждо тяло. Получи се някак така, че в съветско семейство се появи момче, което не разбираше защо не бива да казва истината и защо трябва непременно да лъже. Това момче не искаше да разбере, че съществуват правила на играта, които трябва да се спазват така, че всички да се чувстват удобно. То не искаше да признава съществуването на понятия „така е прието“, „така е редно“, то искаше обяснения: защо е прието именно така и защо именно така е редно. Но никой не му обясняваше, само постоянно му се караха и го наказваха. И то изобщо не разбираше защо постоянно му се карат и го наказват. Започнаха да му говорят, че е безсърдечно, егоистично и злобно, че е подлец и мерзавец и че от него няма да израсне истински човек. И тъй като това го казваха възрастните, които трябва да бъдат уважавани и на които трябва да се вярва, то им вярваше. Живееше с чувството за собствената си непълноценност, вярваше, че е невероятно лошо и че за нищо не го бива. Именно затова то никога не се оправдаваше, когато му се караха, и не се съпротивляваше, когато го наказваха. То вярваше, че е заслужило всичко това, защото е лошо, и че всичко е справедливо.

После момчето порасна и започна да разбира някои неща в този живот. После порасна още повече и разбиранията му се разшириха. Станаха му ясни мотивите за постъпките на неговите родители, брат и сестра. В онзи момент то реши, че зад всичко това стои подлост, корист и лицемерие. И тъй като същите правила, за чието спазване те бяха настоявали, пронизват целия живот наоколо, то реши, че е невъзможно да промени каквото и да било, може само да се нагоди към него.

Нагоди се. И заживя някак. И дори почти се успокои. А после, когато вече беше съвсем голям и дори доктор на науките, той случайно чу как майка му и сестра му си говорят за него.

— Като помислиш само: какъв стана Володя, когато порасна — каза майка му. — Вече никой не се надяваше, че ще се оправи. Все пак беше ужасно дете, абсолютно безсърдечно. Да откаже да отиде при болната си баба! Умът ми не го побира!

— Ами да — въздъхна сестричката. — А колко се зарадва, когато нашият Ванечка почина! Просто трябва да не си човек, за да кажеш такова нещо. Как ли му се обърна езикът?

Ти, Павел, не ги знаеш тези истории, а и не ти трябва… Те са интересни само за мен и за моята Муза. Но повярвай ми: мама и Валентина седяха и си припомняха всичките ми грехове, а аз стоях зад вратата и слушах, и не можех да се начудя на мамината наивност и Валиния цинизъм. През всичките първи двайсет и една години от живота ми моите родители и Миша, и Валентина ме бяха тормозили, бяха прекършвали личността ми в полза на собствените си интереси, прикривайки се зад демагогски лозунги за отговорност, за задължението да обичаш и уважаваш по-възрастните и да помагаш на близките си. И в онзи момент, когато стоях зад вратата и слушах как си гукат мама и сестра ми, изведнъж реших: искате да живеете според своите правила ли? Живейте. Искате да обичате и безпрекословно да уважавате по-възрастните, искате да помагате на близките си, искате да демонстрирате чувството си за отговорност? Моля. Аз ще ви предоставя пълната възможност за това. Ще докарам ситуацията до абсурд, ще ви създам един мил, уютен, домашен ад, в който всичко ще бъде подредено според вашите правила, и ще гледам как ще горите в този ад.

Сега вече няма значение какво и как го правех. Просто ще поясня за теб: това, че Валентина и дъщеря й живеят при Михаил, е моя работа. Също аз натиках там и Лена с детето. Между другото, престани да я ревнуваш от мен, бащата на Костик е брат ми и Лариса знае това. Още една цепеница в адския огън… И Муза го знае. Никой друг. Надявам се да проявиш такт. Дори стихосбирките, които Миша финансира, са моя работа. Мама, между другото, много се гордее с това и разправя на всички познати какъв изтънчен ценител на прекрасното и щедър меценат е синът й. А Лариса просто беснее от яд, като прави сметки колко рокли би могла да си купи с тези пари.

Когато разбрах, че е време, започнах да планирам сбогуването си така, че и от него да има някаква полза. Например, да умра на рождения си ден. Аз не обичам да ходя на гробищата и никак не ми харесва, когато принуждават някого да го прави. Прието е гробовете да се посещават поне два пъти годишно: на рождения ден и на Задушница. Поне при мен няма да е нужно да идват два пъти годишно, а само веднъж. Някой ден някой ще ми е благодарен за това.

Но ми се искаше да нанеса и последен удар, най-силния. Реших да си тръгна така, че те със своите правила и евтино лицемерие да се видят в чудо. Защото, ако живееш според техните правила, ако демонстративно обичаш близките си и уважаваш по-възрастните, не е възможно честно да кажеш на някого от тях: подозирам те в убийство. А те ще бъдат принудени да се подозират взаимно, просто няма да имат друг изход.

Премислих всичко. Измислих си и травмата, и шината — слава богу, имам познати лекари. Предварително откраднах от мама таблетките. Знаех, че дори малкото им предозиране може да доведе до много тежки последствия. Толкова се радвах, че рожденият ми ден се падна в неделя и можех да опазя Дануска, да не я подлагам на удара.

И ето че настъпи денят и още от сутринта те започнаха да идват с поздравите и подаръците си. Пръв беше Мишка, той е ранно пиле, дори в почивни дни става по тъмно, след него мама, после Лариса, после Валя и Юлка, после Леночка.

Пиша това писмо отдавна, вече втора седмица. Сега най-сетне ще го допиша, после ще изсипя таблетките в чашата с чай и ще ги изпия. А опаковката внимателно ще избърша със салфетка и чак тогава ще я изхвърля в кофата за боклук. Ще направя всичко така, че смъртта ми да прилича на умишлено убийство. Но определих един срок — два месеца. Достатъчни са им. След два месеца Муза ще ти даде това писмо.

Муза е постоянно до мен с ръка на рамото ми. Ти дори не можеш да си представиш колко сили и мъжество притежава тази жена…

Не искам да ти причинявам излишни проблеми, затова ще те избавя от необходимостта да даваш обяснения на следователя и на близките ми. Написал съм още едно писмо, много кратко, което Муза също ще „намери“ след два месеца и ще го предаде на следствените органи. В него признавам самоубийството си и обяснявам как е станало всичко (тоест ще стане). Тогава ще закрият делото.

Прегръщам те.

В. П

P. S. Ето, сега, когато таблетките вече са изсипани в чая и ми остава да отпия само няколко глътки, изведнъж си помислих, че навярно всичко в този живот не е толкова просто и еднозначно, както би ми се искало. И работата не е в правилата и в лицемерието, а в нещо друго. Всъщност, всичко е много по-сложно и префинено, отколкото съм си го представял. Всичко е наопаки.