Всичко наопаки

Пред входа ни чакаше Лариса Анатолиевна. Щом Дана слезе от колата, майка й се втурна към нея, прегърна я и я поведе към къщи, без дори да ме погледне. Тоест даде ми да разбера, че нямам работа тук и никой не се нуждае от моето присъствие. Че как иначе. Какъв съм им аз? Наемен работник, домашен персонал. А пък към Владимир Олегович нямам абсолютно никакво отношение. Колкото до Дана, момичето ще мине и без мен — вкъщи е пълно с хора, няма да остане сама.

Бях сигурен, че няма да бъда нужен поне една седмица: какви ти спортни занимания, когато семейството е сполетяно от такова нещастие? И страшно се изненадах, когато на другия ден вечерта по телефона ми се обади участъковият Дорошин.

— Трябва да се видим — помоли кратко той. — Ако може, веднага.

Срещнахме се до станцията на метрото „Чистие прудий“ и седнахме на една от масите покрай булеварда. Дорошин беше цивилен и си взе бира, и аз си позволих една: заради задръстванията не бях рискувал да шофирам и дойдох с метрото.

— Днес беше направена аутопсия — започна Дорошин, като облиза пяната от устните си. — Лоши работи сполетяха клана Руденко, колкото и да е печално. В организма на Владимир Олегович е намерена конска доза силно действащо лекарство за сърце.

— Объркал е дозата ли? — досетих се аз.

— Не, Паша, нагълтал е толкова таблетки, че не може да е грешка. Човек може да изпие вместо една-две таблетки, но не и двайсет и две. Днес следователката започна да разпитва всички членове на семейството поред. Вчера още от сутринта те тръгнали един по един да поздравяват покойника за рождения му ден и да му поднасят подаръците си. Изредили се всички, освен племенницата, която ти си завел на тренировка. Идвали по различно време — кой в осем и нещо, кой в девет, кой в десет. При това в жилището не влязъл никой, освен членовете на семейството. После Владимир Олегович се почувствал зле, жена му извикала „Бърза помощ“, откарали го, но за съжаление, не стигнали до болницата — той починал още по пътя. Но лекарите, докато още се опитвали да го спасят, усетили нещо и звъннали в прокуратурата и на нас. Следователката веднага се мобилизирала — види се, била е в добро, бойно настроение, възбудила дело и хукнала към жилището на покойния да прави обиск. И представи си какво! В кофата за боклук — празна опаковка от лекарство за сърце. Експертът грабнал тази опаковка! И веднага я обработил с прашец. Нито една следа. Нито една. Всичко изтрито. Ха кажи ми сега — може ли човек редовно да вади таблетки от опаковката и да не остави по нея нито една следа? Не може. А и за какво му е на човек с абсолютно здраво сърце да взема тези таблетки? Направо безумие. И то двайсет броя. Между другото, таблетките са на майката на покойния, лекарят й ги предписва вече дълги години.

— Може да не са точно нейните таблетки, а просто същите? — предположих аз, асимилирайки с големи усилия чутото.

— Не, Паша, не същите, а именно нейните. От жилището на Владимир Олегович следователката отърчала у брат му и задала въпроса ребром: откъде покойният е имал това лекарство. Тогава майката веднага казала, че взема същото, а после отишла в стаята си, за да донесе своето лекарство и да го покаже на следователката. Връща се и казва: „Имах три опаковки, а са останали само две, едната я няма“. Та сега смятай. Някой е задигнал таблетките от бабата и ги е изсипал в чая на Владимир Олегович. Следователката иззела чашата с остатъците от чая, експертите бързо ги прегледали — всичко точно, таблетките са били разтворени в него. Разказвам ти всичко това, защото утре сутринта следователката ще те извика, така че ако имаш да ми казваш нещо, по-добре ми го кажи още сега. Времето е скъпо. До утре бих могъл да свърша нещо. Какъв гнил случай обаче! Цялото семейство е заподозряно, всички са идвали при покойника и всеки е имал възможност да го отрови. Добре поне, че ти и момичето не сте ходили — все пак с двама души по-малко. Е, зачеркваме от списъка и Муза Станиславовна.

— Защо? — заинтересувах се аз. — Не си ли е била вкъщи?

— Била си е, била си е. Само че ако е била тя, отдавна е щяла да измие чашата и да изхвърли боклука от кофата. Да не е луда да изчаква следователя за обиска. Аз, между другото, бих изключил и бабата, тя трябва изобщо да няма ум, за да трови човека със собственото си лекарство. Така първа попада под подозрение. И после, все пак й е роден син. Но пак остават много хора: братът и съпругата му, сестра му и дъщеря й, че и тая роднина, с малкото момченце. Тая следователка ще се види в чудо! Никак не й завиждам. Е, какво, Паша, ще ми кажеш ли нещо интересно?

Свих рамене. Нямах какво да кажа. Бях сигурен, че ако изобщо някой е искал да убие Володя, това може да е само Лена. Той така и не е напуснал невзрачната си съпруга, не се е оженил за Лена, макар че сигурно й е обещавал. И тя го е намразила. В главата ми не се появиха никакви други съображения.

— А за какво съм потрябвал аз на следователката? Нали ме нямаше там, не съм ходил при Володя.