Всичко наопаки

Поради здравословното ми състояние бих могъл да тренирам деца и начинаещи юноши, но тази ниша отдавна беше плътно заета и за мен не се намери място. С останалите пари живеех тъжно в милостиво оставеното ми жилище и чаках нещо да се появи. Чаках дълго, като губех свободното си време със самоизяждане и посипвах раните си със солта на упреците за глупаво пропилените години. Поначало на млади години човек трудно прави правилен избор, когато трябва да избира между бурен, охолен живот, от една страна, и планомерно монотонно изграждане на кариера — от друга. Покажете ми млад мъж, който при подобна алтернатива ще избере не онова, което бях избрал навремето аз. Да участвам в платени двубои, провеждани в закрити клубове, и да получавам за това много пари, да завързвам вълнуващи познанства и страстни бързотечни любовни връзки или да ставам всеки ден в седем и да ходя на скучната си работа, като си правя тънки сметки кога бих могъл да си позволя нова кола или почивка в чужбина… С една дума, ясно ви е.

Когато парите почти бяха свършили, ми се обадиха. Беше Нана Ким, началник на службата по безопасност в едно издателство. Навремето тя на два-три пъти ме бе канила и аз тренирах нейните служители за ръкопашен бой. И на нея се бях обадил, когато подхванах онова SOS-звънене на потенциалните работодатели.

— Още ли си търсиш работа? — попита тя.

— Търся си — въздъхнах аз.

— Добре, ела да поговорим.

Бързо си взех душ, измих си главата, избръснах се, напъхах се в дънките и якето, докуцуках не без помощта на бастуна до новичката си кола и запраших към издателството. По пътя се чудех дали трябва да купя цветя за Нана, или не. Имаше някога един момент, в който много я харесвах. Ама страшно много! Тя беше по-възрастна от мен с няколко години, но такива дреболии никога не са ме смущавали и аз се втурнах в атака, но бях незабавно и твърдо спрян. Слава богу, природата ми е дала едно полезно качество: изобщо не умея да запазвам мъжкия си интерес към жена, ако тя не ми отвръща с взаимност. Мъките на несподелената любов са непознати за мен и влюбването в Нана Ким, след като трая точно една седмица, кротко приключи. Така че виждате: мислите ми за цветя не бяха празни мисли. От една страна, тя все пак е жена и бе напълно възможно от нея да зависи моето устройване на работа, но от друга — тя можеше да възприеме цветята като намек за неохладнели чувства и надежда за нов шанс в отношенията ни — ами ако се ядоса? И за мен да не се намери никаква работа…

Не измислих нищо умно и се явих в кабинета й с празни ръце, като между другото забелязах в приемната нова секретарка, страшно хубавичка, макар че и предишната, която някога познавах, също беше голямо сладурче. Нана Ким имаше далеч не „манекенска“, но абсолютно необикновена външност и беше от онези редки жени, които не се страхуват от близкото присъствие на млади хубавици.

За всеки случай оставих бастуна си в приемната и се постарах да не куцам много, но Нана, в миналото спортистка, веднага схвана номера и ме погледна с нескрито съчувствие.

— Какво обещават лекарите? — попита тя.

— Нищо особено, предимно ме плашат. — Опитах се да изглеждам безгрижен и напълно уверен в пълното и скорошно възстановяване на физическата ми форма, но не ми се искаше и много да лъжа. — Това не прави, онова не прави, а кракът известно време ще те боли, особено при смяна на времето.

— Ами гърбът?

Ах ти, прозорливке моя! За гърба малодушно премълчах, макар че в сравнение с този проблем болният ми крак изглеждаше като жалка пришка на фона на инфаркт.

— Е, то се знае, и гърбът. — Стори ми се, че много ловко съм се измъкнал от конкретен отговор.

— Добре де. — Нана кой знае защо въздъхна, придърпа дебелия си бележник и започна да го прелиства. — Значи няма да можеш да се биеш поне още три години, както и да тренираш възрастни. На един човек му трябва домашен треньор за петнайсетгодишно дете. Как ти се вижда този вариант?

Как ли? Направо разкош! Какво, да не съм малък, че да не разбирам какво значи това — домашен треньор за тийнейджър? Това значи, че имам шанс да се уредя на работа в богато семейство. С моята развинтена фантазия моментално си представих разкошна извънградска къща с голям двор, аз всеки ден спирам пред кованите чугунени порти с любимата си лъскава новичка количка, охранителят приятелски ми махва, а в къщата, в специална стая са подредени всички необходими тренажори, купени, естествено, по мое професионално указание и под моето грижливо ръководство, има и басейн (което е доста важно — нали лекарите настоятелно ме съветваха непременно да плувам — за възстановяването на гръбначния ми стълб и на повредените стави), както и баня (че как без баня в богаташка къща?!), редовно и грамотно тренирам хлапака, и неговите спортни постижения все повече нарастват. И ето го вече шампион. Е, не световен, разбира се, не и олимпийски, но от някакъв районен мащаб — поне като начало за моята собствена школа. Или момчетата от богати семейства учат в частни гимназии? И това е наша обща победа. А после — напред и напред…