Всичко наопаки

— Хубав е вариантът, направо отличен. Какво спортува момчето?

— Момиче е.

— Какво? — не разбрах аз.

— Не е момче, а момиче.

Нана ме гледаше със странна усмивка, чийто смисъл не разбирах. По дяволите! Момиче значи. Добре де, какво значение има? Момиче да е. Да се надяваме, че си е избрало не съвсем „момичешки“ спорт като художествена гимнастика или синхронно плуване, от които аз абсолютно нищо не разбирам. А може всичко да не е чак толкова страшно и момичето да е решило да овладее в домашни условия бойните изкуства, а в тях аз съм спец, за това ме бива най-много.

И зададох вече следващия въпрос, съвсем делови:

— На колко километра е от Московското околовръстно? Далече ли живеят?

— Че за теб какво значение има? — позасмя се Нана. — Нали ти трябва работа и заплата. Или ако живеят далече, работата не те интересува?

— А, не — смутих се аз и си направих извода, че потенциалните ми работодатели живеят някъде на края на географията и ще трябва да пътувам по два часа в едната посока, че и повече. — Просто попитах, да съм наясно.

— Добре, успокой се. Те живеят в Москва, в центъра.

Помислих, че ми се е счуло. Как така — в Москва, в центъра? Къща ли имат? Но щом имат толкова пари — а аз имам представа колко струва къща в центъра на Москва — за какво им е потрябвал някакъв безработен, почти неизвестен провинциалист с тежка травма, след като могат да наемат за треньор на ненагледното си момиченце най-именития и скъп специалист, та дори и олимпийски шампион? А ако парите им не са „толкова“ и те не живеят в къща, къде тогава, ако може да попитам, трябва да тренирам рожбата им? На килимче в коридора? Вярно, апартаментът може да е много голям и в него да има отделно, достатъчно просторно помещение за спортуване, но жизненият ми опит показва, че хора с прилични пари все пак се стараят да живеят в собствени къщи извън града, а не в центъра на столицата.

— Защо? — попитах тъпо.

Нана помълча, загледана кой знае защо не в мен, а в запълнените страници на бележника си. Виж, аз гледах нея и си мислех, че тя, както и преди, буди у мен асоциации с орхидея, поставена на отрупано с книжа бюро. У Нана, ако си спомням правилно, са смесени много гени: корейски, грузински, молдовски и славянски — и това е направило външността й екзотично-прекрасна, макар и неотговаряща на никакви съвременни канони за красота: гарвановочерна коса, едър, леко гърбав нос, дръпнати очи, силно извита горна устна — съчетанието на всичко това беше необикновено, ярко, някак дисхармонично и поради това ужасно привлекателно. Поне за моя вкус. Но ако съдя по това, колко безжалостно бе пресечен навремето моят романтичен порив, подобни вкусови пристрастия са присъщи не само на мен…

— Слушай, Паша — заговори тя най-сетне, — въпросът ти беше правилен. Но аз нямам отговор. Наистина, защо живеят в града, макар да имат повече от достатъчно пари? Или наистина там парите не са толкова много? Самата аз съм натрупала доста въпроси за това и твоята бъдеща работа до голяма степен зависи от готовността ти да ми помогнеш да намеря отговорите.

— Не разбрах — проточих озадачено.

Не, да не си помислите, че съм пълен тъпак, просто Нана Ким е ръководител, който често води преговори, така че се е ошлайфала в изящните формулировки, а аз съм простовато момче, да не кажа просто, далеч съм от дипломатичността, речникът ми е бедничък (така поне твърди мама, която цял живот работи като учителка по руски език и литература), така че започнат ли да ми говорят ей така, сложно, слухът ми възприема трудно.