Всичко наопаки

Значи Нана не му е казала за моите проблеми. Или му е казала, а сега той иска да провери дали няма да се опитам да излъжа. Не, Михаил Олегович, няма да се опитам. За мен ще е по-лошо. Вярно, дойдох в ресторанта навреме, дори мъничко по-рано от определения час, и Руденко не видя как накуцвам и се подпирам на бастуна. Когато той дойде, аз вече седях на масата, благоразумно скрил бастуна зад завесата на прозореца, и сигурно външно изглеждах като напълно здрав и пълен със сили човек.

— В момента не мога. Получих сериозна травма, забраниха ми да се бия с мъже поне две години, така че засега мога да работя само с деца. А нали трябва да живея от нещо.

— Добре. — Изглежда, той остана удовлетворен от отговора ми. — Разкажи ми за себе си. Какъв си, що си. Какви са родителите ти. Откъде си?

Разказах му за малкото провинциално градче, за мама — учителката, и тате, който също беше учител, но по физкултура, и как някога, много отдавна, още при съветската власт бил осъден за „незаконно преподаване на карате“ (представяте ли си, имало е такъв член в тогавашния Наказателен кодекс! Идиотска държава!) и след затвора заживял в нашето градче, и как с удоволствие тренираше всички желаещи, когато този идиотски член беше отменен. И което е най-обидно — отмениха го месец и половина, след като той излезе от затвора. Каква съдба, а? На мене да ми се беше случило нещо такова, щях сигурно да се пръсна от омраза, а той — нищо, усмихваше се, изобщо, беше весел човек, много обичаше децата и никога не се оплакваше от живота, във всеки случай аз никога не чух от него нещо такова. Разказах за спортните си постижения, за наградите и купите, които бях печелил.

— Значи родителите ти са учители — констатира Руденко и избърса устните си със салфетка. — Това е добре. Излиза, че с тебе сме сродни души. Моята майка работеше в районния отдел по образованието и тя цял живот се занимаваше с училища и учители. Ти сигурно не знаеш за този отдел.

— Защо, знам — усмихнах се аз. — Мама ми е казвала. И татко. Когато бях малък, в градчето ни този отдел още съществуваше и аз постоянно чувах за него. Оттам постоянно викаха някого или пък даваха указания.

— Така е. Как си с личния живот? Женен ли си?

— Не. Още не съм се женил. И деца нямам.

— Живееш ли с някоя жена?

— В момента не.

Отговорих машинално, като същевременно си помислих, че начинът на общуване на този чичка някак зле се съчетава в представата ми с безкористна помощ за млади поети. Ох, сложна ще е тази ситуация, доста сложна, не току-така се безпокои Нана. Руденко прилича повече на обикновен бандит на възраст, отколкото на спонсор на слабо престижни литературни издания.

Той ми зададе още много въпроси, след което направи извода си:

— Добре, ставаш за работата. Утре ще дойдеш вкъщи, ще се запознаеш с Дана, ще видиш помещението, където ще тренирате, и ще направиш списък на нещата, които трябва да се купят. Аз не разбирам от тези работи. Каквото кажеш — ще го купя. Другото оставям на тебе.

— Дана ли се казва? — попитах. — Рядко име.

— Богдана. Украинско име. Жена ми е от Украйна, кръсти дъщеря ни на дядо си, той се е казвал Богдан. Имаме и по-голям син, сега учи в Англия, него пък го кръсти на брат си — Тарас.

Изведнъж ме погледна хитро-хитро и за пръв път през целия разговор се усмихна. Вярно, кратко и пестеливо, но все пак това беше усмивка.

— Винаги отстъпвам на жена си за дреболиите, нека си мисли, че и тя може нещо. Но имай предвид: господарят вкъщи съм аз и само аз. И всички въпроси ще решаваш само чрез мен. Разбра ли ме?

— Разбрах — кимнах аз. — Всички въпроси — само с вас.

— И друго: точност и организираност. Никакви закъснения, отсъствия, отлагания на тренировки. Ще съставиш план, ще заведеш дневник, всичко ще записваш. Аз редовно ще проверявам.

Охо! План, отлагане на тренировки, дневник… Веднага си личи, че майка му е работила в отдел по образованието. Неслучайно казват, че всички произлизаме от детството си.

— Ще идваш в седем сутринта — продължи междувременно Михаил Олегович.

За малко да се задавя. Какво? В седем сутринта?! От къде на къде? Къде сте виждали такъв работен ден? Но не успях да се възмутя на глас, защото си спомних за обещаната заплата. Сигурно затова е толкова висока, защото изискванията на Руденко са направо ужасяващи.

— От седем до девет тренирате с Дана, после имаш почивка. От девет сутринта до два тя работи по училищната си програма. От седем вечерта пак си ти.

— И до колко? — умърлушено попитах аз.

— Докато не отслабне и не заприлича на човек — отсече той.

Хубав отговор. Като в казармата: „от оградата до обяд“.

— От девет до седем у вас вкъщи ли трябва да бъда, или мога да излизам?

— Прави каквото искаш. Интересува ме резултатът. Ако трябва, можеш да оставаш да нощуваш у нас, ще ти дам стая.

Вижте ни обаче, колко широко сме били скроени, а! Имаме и стая за тренировки, ще се намери и свободна стая за треньора. С такъв размах би трябвало да живее в дворец, а не в градски апартамент. Ама наистина, странно е, че живее в града, а не в къща, права е Нана.

— Казахте, че дъщеря ви не излиза от къщи.

— Е?