Всичко наопаки

— Господи, Паша, много си тъп! Когато човек седи на дивана и се е вторачил в сандъка, най-приятно е да пийне чайче с нещо към него. В едната ръка сандвича, в другата чашата, очите вперени в телевизора — и напред. А когато редиш пъзел, и двете ти ръце са заети. Да, за малко да забравя: картината трябва да бъде голяма, така че купувай от по три хиляди къса.

— Че какво значение има? — попитах глупаво. — Дали ще е един от три хиляди, или три от хиляда — все тая.

— Е, не, определено си тъп — горестно въздъхна Светлана. — Просто не разбирам как съм живяла с тебе цяла година. Трихилядникът се различава от хилядника по това, че е голям. Размерите му са два пъти по-големи, а самите пъзели — три пъти. Тоест ти подреждаш картината на една маса, а късовете са на друга — на едната не може да се побере всичко. Ако пък имаш огромна маса, например за тенис, и на нея се побира всичко, ръката ти не може да стигне до всичко и очите не могат да го видят. Постоянно трябва да ставаш, за да вземеш подходящите по цвят късчета или да намериш точно което ти трябва. Ставаш, отиваш да ги търсиш, донасяш ги, сядаш, поставяш ги на място им, мислиш малко, пак ставаш и така до безкрай. После, когато си запълнил една картина, от седнало положение трудно виждаш горната част, така че постоянно трябва да ставаш, за да видиш какво има там, горе. И отново: седнеш — станеш, седнеш — станеш. Уж нищо и никакво натоварване, но пак си е натоварване за мускулите, някакви движения, хем това не е за пет минути, а за пет-шест часа, че и повече. Аз например в почивни дни по дванайсет-четиринайсет часа редя пъзели. И между другото, изобщо не огладнявам, буквално забравям за ядене през цялото това време. Съботата е свещен ден за мене — само айрян и пъзели. И килограмите си отиват прекрасно.

Светка ми даде още няколко мъдри съвета от психологически характер, но аз разбирах, че някои изобщо не ми вършат работа. Например, че трябва редовно, тоест по няколко пъти на ден, да казвам на мнимото си гадже колко е красива и колко я желая. Така съм щял да я освобождавам от страха, че може да стане непривлекателна за мен, а както е известно, всякакви страхове спомагат за напълняването. Интересно, как ли би изглеждало, ако започна да повтарям на петнайсетгодишната си ученичка, че е страшно красива и аз ужасно я желая? Сигурно след пет до седем минути ще ме изгонят без парична компенсация. Че и под съд ще ме дадат за развращаване на непълнолетна.

След като се образовах в школата на Светлана, аз отворих чиста страница в тетрадката си и започнах да съставям списък от физически натоварвания и необходимите за това тренажори. Исках да бъда напълно подготвен за утрешната среща и да направя впечатление на човек, ако не много опитен, то поне знаещ.

Последното, което направих този ден, беше да съобщя на стопанката на апартамента, че най-късно след месец ще го освободя, защото съм си намерил работа и мога да си наема жилище, така че тя може вече да си търси купувач. Съобщението бе прието с благодарност и нескрита радост и аз си легнах с усещането, че животът най-сетне започва да се нарежда. За шпионската мисия някак се изхитрих да не мисля, за да не си развалям доброто настроение. Изобщо, моят мозък е подреден удобно — никога и една излишна секунда не мисли за неприятни неща, за сметка на това с удоволствие възприема всичко позитивно. Оттук и всичките ми беди.

* * *

Безнадеждно закъснявах и се проклинах с най-черни думи, задето не се бях сетил, а по-точно — беше ме домързяло да изляза от къщи по-рано, та да имам достатъчно време да се лутам из старомосковските улички, търсейки нужния ми адрес. Хем новият ми шеф ме беше предупредил — никакви закъснения! А ето ти сега късмет — още първото ми посещение в дома му ще започне именно със закъснение. Ама че съм глупак, направо рядък глупак.

Най-сетне посочената в листчето сграда се намери, и то на някакво твърде странно място: макар да беше с официален номер 37, тя се бе скрила някъде в дъното между номера 29 и 31, така че поне двайсет пъти я бях подминал, преди да я открия. Сградата изглеждаше чудата — вехта, вековна разкривена дограма се редуваше със скъпи стъклопакети и аз си помислих, че това най-вероятно са разпръснати комунални квартири.

Така се и оказа. Качих се на третия етаж и вместо четири врати, както беше на първите два етажа, видях само една — масивна, стоманена, на която бронзово проблясваше единственият номер на апартамент. Тоест богатият чичо Михаил Руденко си бе купил цял етаж. Е, нищо чудно тогава, че има безброй стаи и че тук ще се намери подслон за един бездомен треньор. Пита се в задачата: за какво му е цялата тази сложнотия, след като е можел срещу много по-малко пари да си построи къща извън града? Може по принцип да му допада градът, а сред открити простори да го обзема паника? Защо, случват се такива неща и аз съм виждал такива хора.