Вуду

— Да, да. Определено ти течаха. Но по-добре ще направиш, ако я забравиш, Джак. Тя не те иска.

— Хайде бе?

— Ами ти имаш малко ирландска кръв. Нали така? Баба ти беше ирландка, доколкото си спомням. — Като имитираше отново гласа на Шели Паркър, тя продължи: — О, има ли нещо по-лошо от тия проклети ирландци, които целуват папата и смучат картофите си.

Смехът на Джак премина в рев.

Ребека седна на канапето. Тя също се смееше.

— А мисля, че имаш и английска кръв.

— О, да — задъхано се съгласи той. — Аз съм малко сърбащ чай англичанин.

— Това не е чак толкова зле, като да си шерпа — подхвърли тя.

Те все така се превиваха от смях, когато едно от униформените ченгета се показа на вратата.

— Какво става тук? — попита той.

Никой от двамата не успя да се спре и да му обясни.

— Е, проявете малко уважение поне — посъветва ги той. — Тук има двама покойници все пак.

Смъмрянето обаче, за проклетия, само направи всичко още по-смешно.

Полицаят се намръщи, поклати глава и си излезе.

Джак знаеше, че тъкмо заради присъствието на смъртта разговорът на Ребека с Шели Паркър бе добил такава смехотворна отсянка. След като в продължение на четири дни бяха попадали на четири ужасно обезобразени трупа, те отчаяно се нуждаеха от хубав смях, за да се поотпуснат.

Това бе преживяване, което Джак не би могъл да обясни на съиграчите си в покера миналата седмица, когато те бяха започнали да оплюват Ребека. В случаи като този, когато истинската Ребека се разкриваше — онази Ребека с тънкото чувство за хумор и с набитото око за абсурдите в живота — Джак я усещаше особено близка. Колкото и редки да бяха тия мигове, те превръщаха партньорството им в поносима и полезна дружба — той се надяваше, че в последна сметка тайната Ребека ще започне да се появява по-често. А някой ден може би, ако той има достатъчно търпение, другата Ребека щеше да замени изцяло ледената девица.

Както винаги обаче, промяната у нея бе краткотрайна. Сега тя се извърна от прозореца:

— Мисля, че е по-добре да поговориш със съдебния медик и да видиш какви са заключенията му.

— Добре — съгласи се Джак. — И нека вече се опитаме да останем с мрачни лица, Чандлър. Да им покажем, че наистина имаме уважение към смъртта.

Тя му се усмихна, но този път не съвсем от сърце. После излезе от стаята. Той я последва.

2

Нейва Руни излезе в коридора и затвори вратата на спалнята на децата зад гърба си, за да не би плъхът — или каквото беше там — да се промъкне обратно там.

Провери дали натрапникът не се е върнал в спалнята на Джак Досън — без резултат, — после затвори и онази врата,

Внимателно прегледа кухнята, надникна дори в бюфета. Нямаше плъх. Кухнята имаше две врати — едната водеше към коридора, а другата към малката трапезария. Затвори и двете, за да не може гадината да проникне и в тази стая.

Сега просто трябваше да я открие в хола или в трапезарията.

Но я нямаше.

Нейва погледна навсякъде. Не успя да я открие.

На няколко пъти прекъсна оглеждането просто за да спре дъха си и да се заслуша. Слушаше… Нито звук.

По време на прегледа си из всички стаи тя не само бе търсила лукавото зверче, но и бе оглеждала ъглите между стените и пода, за да открие пролука, достатъчно голяма, за да побере едричък плъх. Не откри нищо подобно.

Накрая се изправи под свода между хола и коридора. Всички лампи в апартамента светеха. Озърна се намръщена и объркана.

Къде бе отишло? Трябваше още да е там — нали?

Да. Сигурна беше. Нещото бе още там.

Зловещото чувство, че я наблюдават, не можеше да я напусне.

3

Патологоанатомът, който работеше по случая бе Айра Голдблум. Той приличаше повече на швед отколкото на евреин. Беше висок, със светла кожа и с руса коса, която изглеждаше почти бяла, очите му бяха сини с много сиви точици по тях.

Джак и Ребека го откриха на втория етаж, в голямата спалня. Бе тъкмо завършил прегледа си върху трупа на бодигарда в кухнята и вече бе погледнал и Винс Васталяно; сега изваждаше някои инструменти от чантата си.

— За човек с чувствителен стомах — подхвърли той — аз определено съм избрал неподходяща професия.

Джак забеляза, че Голдблум изглежда по-блед от обикновено.

— Мислим, че смъртта на тия двамата е свързана със смъртта на Чарли Новело в неделя и с убийството на Коулсън вчера — каза Ребека. — Вие можете ли да установите някакво сходство?

— Може би.

— Само „може би“?

— Ами да, има известна възможност за паралели — кимна Голдблум. — Броят на раните… обезобразяването… има някои сходства. Но нека изчакаме доклада от аутопсията.

— А раните? — учуди се Джак. — Те не говорят ли за нещо общо?

— Броят им, да. Но не и типът им. Вие разгледахте ли ги?

— Бегло — отвърна Джак. — Приличат на ухапвания. Мислехме, че са от плъх.

— Решихме, че просто прикриват истинските рани — намушкванията — добави Ребека.

— Очевидно плъховете са дошли вече след смъртта на жертвите. Така ли е? — попита Джак.