Вуду

— Аз не го приемам заради големия им брой — обясни Голдблум. — Дори да нямаше прегради във водопроводите, които ги защитават от плъхове, дори да можеха да не дишат дълго време и да преодолеят водните препятствия, просто не мога да приема това обяснение. Защото ние говорим за цяла глутница от същества, които се плъзгат едно след друго като екип от десантчици, за Бога. Плъховете не са толкова умни, толкова… решителни. Никое животно не е. Всичко е просто нелогично.

Я устата си Джак усети пресъхване и сгорчаване от мисълта за Васталяно, погълнат от гъмжащ рояк хапещи плъхове. Трябваше да си наложи да събере слюнката си, за да си отлепи езика. Накрая успя да каже:

— И още нещо. Дори Васталяно и бодигардът му да са били залети от тези… тези неща, все пак биха успели да убият няколко, нали? Но не открихме нито един мъртъв плъх и изобщо нищо мъртво освен хора, разбира се.

— А нямаше и курешки — добави Голдблум.

— Какво?

— Курешки. Фекалии. Щом тук са замесени десетки животни, след тях трябва да останат курешки, дори няколко купчинки от тях.

— Ако откриете животински косми…

— Най-сериозно ще ги потърсим — увери ги Голдблум. — Ще минем с прахосмукачка пода около всеки труп, разбира се, и после ще анализираме събраното. Ако успеем да открием поне няколко косъмчета, това ще разсее много от съмненията ни. — Съдебният медик прекара ръка през лицето си, като че ли можеше за избърше напрежението и отвращението си и да ги захвърли. Търкаше се така силно, че успя наистина да докара малко цвят в лицето си, но измъченият му поглед остана.

— Има и друго нещо, което ме безпокои. Жертвите не са… ядени. Хапани, драни, дълбани… да, но доколкото видях, няма и грам изядено месо. Плъховете биха изяли крехките части — очи, нос, уши, тестиси… Биха разпрали телесните кухини, за да се доберат до крехки части. Така постъпват всички хищници или лешояди. Но тук нямаме нищо подобно. Тези неща убиват целенасочено, ефикасно, методично… а после си отиват, без да хапнат нищичко от плячката си. Това е неестествено. Тревожно. Какъв е мотивът им и каква сила ги тласка? И защо?

След като поговориха с Айра Голдблум, Джак и Ребека решиха да разпитат и съседите. Може би някой от тях е видял или чул нещо важно миналата нощ.

Постояха за миг на тротоара пред къщата на Васталяно с ръце в джобовете на палтата си.

Небето се бе спуснало по-ниско отколкото преди един час. Беше станало и по-мрачно. Сивите облаци бяха примесени с други — черни като сажди.

Прелитаха отделни снежинки — спускаха се лениво, освен ако не ги подхванеше вятърът и приличаха на остатъци от изгоряло небе, на студени частици пепел.

— Мисля, че може и да ни оттеглят от този случай — замисли се Ребека.

— Искаш да кажеш… от двете убийства или от всичко?

— Само от тези двете. Ще кажат, че не са свързани.

— Свързани са — възрази Джак.

— Знам. Но те ще кажат, че Васталяно и Рос нямат отношение към Новело и Коулсън.

— Мисля, че Голдблум ще успее да ги свърже вместо нас.

— Мразя да ми се отнема случай, по дяволите — намръщи се тя. — Обичам да завършвам онова, което съм започнала.

— Няма да ни отнемат случая.

— Но не виждаш ли? Ако някакво животно ги е предизвикало…

— Да?

— Тогава въз основа на какво биха ги приели за убийства?

— Убийства са.

— Но животните не могат да се обвинят в убийство.

— Виждам накъде биеш — кимна той.

— По дяволите.

— Виж, ако тези животни са обучени да убиват, това си остава убийство — извършител е онзи, който ги е дресирал.

— Ако ухапванията по Васталяно и Рос бяха от куче — започна Ребека, — тогава може би теорията ти би се възприела. Но кое животно — малко, както тези очевидно са били — може да бъде дресирано да убива, да изпълнява заповеди? Плъхове? Не. Котки? Не. За Бога, може ли с това да се заемат гризачи?

— Поровете могат да се дресират — намеси се Джак. — Понякога ги използват за лов. Това не е ловуване заради месото, а само за спорт, тъй като плячката обикновено е съвсем разкъсана, след като поровете са минали през нея.

— Порове, а? Иска ми се да видя как ще убедиш капитан Грешам, че някой е залял града с глутница порове-убийци, които използва за мръсната си работа.

— Е, звучи малко пресилено — призна си Джак.

— Най-меко казано.

— Какво друго ни остава тогава?

Тя сви рамене.

Джак се сети за Баба Лавел.

Вуду?

Не. разбира се, че не. Едно нещо е да се допусне, че Лавел придава на убийствата си странен вид, за да сплаши противниците си, да ги накара да мислят за вуду-проклятията, а съвсем друго е да приемеш, че проклятията наистина действат.

И все пак… А заключената баня? А фактът, че Васталяно и Рос не са успели да убият дори един от нападателите си? Ами липсата на курешки?

Ребека сигурно усещаше накъде вървят мислите му, защото се намръщи и предложи:

— Хайде. Ела да поговорим със съседите.

Вятърът изведнъж се разбуди, засвири и забесня. Понесъл със себе си снежинки, той пробяга по улицата като истински звяр — много студен и сърдит вятър.

5

Госпожа Куилън, учителката на Пени от „Уелтън“, не можеше да разбере, защо жертва на някакъв вандал бе станало само едно от шкафчетата.