Вуду

Тъмнината изцяло ги ограждаше. Две очи светеха към нея от пода, едва ли на повече от метър, и я гледаха студено и гладно. На трийсетина сантиметра зад тях имаше още две очи. Четири други очи светеха студено на височина почти метър от пода, в средата на помещението; за миг помисли, че не е оценила правилно ръста на съществата, но после се досети, че две от тях са се качили на дърводелската маса. Два, четири, шест чифта очи я гледаха зложелателно от рафтовете покрай отсрещната стена. На пода до вратата към котелното имаше още три чифта. Някои бяха съвършено неподвижни, други се движеха неуморно напред-назад, трети пълзяха бавно към нея. Никое от тях не мигаше. Нови същества излизаха от пространството под стълбите. Бяха навярно към двайсет — ледени и ярки, злонамерени и зловещи очи.

Разтреперана и хленчеща, Пени откъсна поглед от дяволската глутница в мазето и отново вдигна глава към стълбището.

Самотният звяр, който бе започнал да се спуска от площадката преди не повече от минута, вече бе слязъл. Беше на последното стъпало.

6

Съседите на Винсент Васталяно, и на изток, и на запад от къщата му, живееха в също така големи, удобни и елегантно обзаведени къщи, които, съдейки по вида им, биха могли да бъдат и самостоятелни господарски къщи в провинцията, а не да се намират на централна градска улица. Обитателите на тези грандиозни къщи нямаха вземане-даване с града и затова не бяха чули или видели нещо необикновено през нощта на кръв и убийства.

След по-малко от половин час Джак и Ребека бяха изчерпали въпросите си и отново излязоха на улицата. Държаха глави възможно най-ниско в яките си, за да позволят на колкото може по-малко от засилилия се вятър да ги обвее. Беше се превърнал в зла, ледена и биеща вихрушка, която вдигаше сметта от канавките и я запращаше из въздуха, разтърсваше голите дървета с достатъчно сила, за да прекърши тънките клончета, вдигаше рязко полите на палтата, хапеше незащитената кожа.

Снежинките също се бяха усилили. След няколко минути броят им щеше така да нарасне, че вече нямаше да бъдат снежинки. Черният асфалт по улицата още се виждаше, но скоро щеше да се покрие с ледена коричка.

Джак и Ребека тръгнаха обратно към къщата на Васталяно и тъкмо се канеха да влязат, когато някой ги повика. Джак се обърна и видя Хари Улбек, младият полицай, който преди това стоеше на пост пред входната врата на Васталяно. Хари се бе подал от прозореца на една от трите служебни коли, спрени до тротоара. Говореше им нещо, но вятърът заглуши думите му. Джак отиде до колата и се наведе над отворения прозорец:

— Извинявай, Хари, не чух и една дума. — Дъхът му образува бели облачета.

— Току-що се обадиха по радиото — предаде Хари. — Искат да отидете веднага. Вие и детектив Чандлър.

— За какво сме им?

— Изглежда, че е нещо, свързано със случая, върху който работите. Имало е нови убийства. Като това тук. А може би и по-лоши… по-кървави.

7

Очите им изобщо не приличаха на очи. Напомняха на процепи в решетката на пещ, през които можеше да се добие представа за огъня отзад. Сребристобял огън. В тях нямаше ириси, нито зеници — като в очите на хора или животни. Имаше само злостен блясък, бяла светлина отвътре, която пулсираше и пробляскваше.

Съществото, от стълбището се премести от първото стъпало и слезе на пода. Запъти се към Пени, после спря и се вторачи в нея.

Тя не можеше да се отдръпне дори и сантиметър. Един от металните рафтове вече я бе притиснал болезнено в ребрата.

Изведнъж усети, че музиката е спряла. В мазето бе тихо. И е било така от известно време. Може би половин минута. Смразена от ужас, тя не бе реагирала веднага след края на „Фрости, снежният човек“.

Със закъснение отвори уста, за да изкрещи за помощ, но пианото отново се обади. Този път мелодията беше „Рудолф, северният елен с червен нос“, още по-шумна от предишната.

Нещото под стълбището продължаваше да се взира в нея и макар че очите му изобщо не приличаха на тигрови очи, тя все пак си спомни за снимката на тигъра, която бе видяла, в едно списание. Очите от онази снимка и тези странни очи съвсем не си приличаха, но все пак нещо ги свързваше — бяха очи на хищник.

Въпреки че зрението й донякъде бе започнало да привиква с мрака, Пени все още не можеше да види как изглеждат съществата, дали са добре въоръжени със зъби и нокти. Имаше само заплашителни немигащи очи, огрени от бял пламък.

Вдясно от нея останалите същества започнаха да се движат — почти като едно, с една и съща цел.

Завъртя се към тях — сърцето й биеше по-бързо от всякога, дъхът бе застинал в гърлото й.

По блясъка на сребристите очи разбираше, че вече са скочили от рафтовете, където се бяха настанили.

Ще ме нападнат.

Двете от дърводелската маса също скочиха на пода.

Пени изпищя с всички сили.

Музиката не спираше. Дори не наруши ритъма си.

Никой не я чуваше.

Освен онова пред стълбището, всички останали същества се бяха събрали в глутница. Блестящите им очи приличаха на подбрани диаманти, изложени върху черно кадифе.

Никое от тях не я нападаше. Изчакваха.

След миг тя отново се обърна към стълбището.