Вуду

Убийствата бяха станали на шестнайсетия етаж, където сега двама униформени полицаи — Ийгър и Тъфтън — бяха застанали в нишата до асансьора. Не пускаха никого освен срещу полицейско удостоверение или хора, които можеха да докажат, че държат стаи на този етаж.

— Кои са жертвите? — обърна се към Ийгър Ребека. — Обикновени хора?

— Не — поклати глава Ийгър. Беше дългурест мъж с огромни жълти зъби. При всяка пауза облизваше зъбите си. — Двамата бяха явно професионални биячи.

— Нали го знаете този тип хора? — обади се Тъфтън, когато Ийгър спря, за да оближе зъбите си. — Високи, с големи ръце; можеш да строшиш върлина във вратовете им, а те ще си мислят, че подухва ветрец.

— А третият — продължи Ийгър — е един от фамилията Карамаза. — Той замълча и протегна език над горните си зъби. — И то от самото семейство. — Премести езика на долните зъби. — Казва се… Доминик Карамаза.

— По дяволите! — изруга Джак. — Това е братът на Дженаро.

— Да, братчето на кръстника, любимецът му, дясната му ръка — избърза да потвърди Тъфтън преди Ийгър да започне да отговаря. Тъфтън имаше навика да говори бързо, беше с остри черти на лицето, ъглесто тяло и бързи движения, жестовете му бяха делови. Бавността на Ийгър сигурно беше за него постоянен източник на раздразнение, помисли си Джак. — И не само са го убили. Разпрали са го целия. По света няма патолог, който би могъл да събере Доминик обратно и да го зашие, така че да стане за открито погребение, а нали знаете колко важни са погребенията за тия сицилианци?

— Сега по улиците ще се пролее кръв — уморено махна с ръка Джак.

— Не сме имали война между бандите вече години — съгласи се Тъфтън.

— Доминик… — замисли се Ребека. Не се ли говореше за него по всички новини това лято?

— Да — потвърди Ийгър. — Областният прокурор мислеше, че има достатъчно доказателства, за да го подведе под отговорност за…

Когато спря, за да оближе жълтите си зъби с розовия език, Тъфтън бързо довърши:

— За търговия с наркотици. Той отговаряше за всички дейности на Карамаза, свързани с разпространението. Опитват се да го уличат вече двайсетина години, може би повече, но той е лисица. Не е имало случай да влезе в съда и да не си тръгне оттам оправдан.

— А какво е правил в хотела? — зачуди се Джак.

— Мисля, че се е укривал — допусна Тъфтън.

— Бил е записан под измислено име — добави Ийгър.

— Скрил се е тук с ония две маймуни, които да го пазят — завърши Тъфтън. — Сигурно са знаели, че е бил на мушката, но все пак са го застреляли.

— Застреляли? — укоризнено повтори Ийгър. От зъбите му долетя неприятен звук на смукане. — По дяволите, това не е просто застрелване. Някаква лудост е, пълно откачане — ето какво е това. Боже, ако можеше, бих казал, че е бил дъвкан, просто сдъвкан на отделни парченца.

Престъплението бе извършено в двустаен апартамент. Врата е била разбита още от първите полицаи, които са пристигнали. Съдебният медик, полицейският фотограф и двама техници от лабораторията работеха и в двете стаи.

В салона, изцяло обзаведен в бежово и кралско синьо, имаше стилно примесени френски провансалски и съвременни мебели. Стаята би изглеждала топла и уютна, ако цялата не бе оплискана с кръв.

Първият труп бе прострян по гръб върху пода, покрай преобърната овална масичка. Трийсетинагодишен мъж. Висок и плещест. Тъмните му панталони бяха скъсани.

Яялата му риза също бе скъсана, а по-голямата й част бе кървавочервена. Беше в подобно на Васталяно и Рос състояние — жестоко изпохапан, обезобразен.

Килимът около трупа бе пропит с кръв, но пораженията не обхващаха единствено тази част от стаята. Лъкатушеща кървава следа водеше от единия край на салона към отсрешния, после отново се връщаше — беше отчаяният маршрут на жертвата, която се е опитвала да избяга от нападателите си и да се отърве от тях.

На Джак започна да му се повдига.

— Това е просто като кланица! — възкликна Ребека.

Мъртвият бе носил оръжие. Презраменният му кобур бе празен. Пистолетът със заглушител, калибър 38, лежеше покрай него.

Джак прекъсна един от лабораторните техници, който бавно обикаляше стаята и вземаше образци от кръвта:

— Не сте пипали пистолета, нали?

— Разбира се, че не — възмути се техникът. — Ще го отнесем в лабораторията в найлонов плик и там ще снемем отпечатъците.

— Чудех се дали е било стреляно с него.

— А, това е почти сигурно. Открихме четири употребени гилзи.

— Същия калибър?

— Да.

— А открихте ли куршумите от тях? — попита Ребека.

— И четирите. — Техникът им посочи. — Два в онази стена, един в рамката на вратата там и един в тапицерията на този фотьойл тук.

— Значи изглежда не е уцелил онова, в което се е прицелвал — кимна Ребека.

— Навярно не е. Четири гилзи и четири куршума.

Всичко е съвсем точно.

— А как не е могъл да уцели от толкова близо? — учуди се Джак.

— Откъде мога да знам. — Техникът сви рамене и продължи работата си.

В спалнята бе по-окървавено отколкото в салона. Имаше и двама мъртъвци.