Вуду

Джак виждаше, че Хамптън говори сериозно и е истински ужасен. Човекът вярваше в силата на вуду-то. Цял трепереше. Дори Ребека, ако го бе видяла сега, не би могла да твърди, че е шарлатанин. Той вярваше.

— Но вие би трябвало да искате да го видите зад решетките не по-малко от мене — настоя Джак. — Да искате да го видите смазан след онова, което ви е направил.

— Никога няма да го сложите зад решетките.

— Така ли?

— Каквото и да прави той, вие никога няма да съумеете да го докоснете.

— Ще го хванем, няма съмнение.

— Той е изключително силен бокор, господин лейтенант. Не е аматьор. Не е като заклинателите от средна ръка. Той владее силата на мрака, на последния мрак на ада, мрака на отвъдното. Тази сила е космическа, тя не се вмества в представите на човека. Тя не само е в съюз със сатаната, с вашия християнски или юдейски цар на демоните. Това само по себе си никак не е малко. Но вижте, той е и служител на всички зли божества от африканските религии, които съществуват още от античността; зад гърба си има този огромен, зложелателен пантеон. Някои от тези божества са далеч по-силни и безмерно по-зли от всяко описано превъплъщение на сатаната. Те с радост прескачат при нас, носят кръв, болка, ужас и нещастие на живите, защото достъпът им до нашия свят обикновено се препречва от доброжелателните божества, които ни пазят.

Хамптън замълча. Пот се стичаше по цялото му тяло. Изтри чело с големите си длани и дълбоко пое дъх. Тогава продължи, като се опитваше да запази гласа си спокоен и равен, но успяваше само наполовина:

— Лавел е опасен човек, господин лейтенант, безкрайно по-опасен, отколкото някога бихте могли да си представите. Мисля и че навярно е откачен, побъркан, в него определено долових признаци на лудост. Това е възможно най-ужасното съчетание — несравнимо зло, лудост и силата на прекрасно подготвен бокор.

— Но вие твърдите, че сте хунгон, жрец на бялата магия. Не можете ли да използвате вашата сила срещу него?

— Аз съм способен хунгон, по-добър от много други. Но не съм от класата на този човек. С много мъка например бих могъл да отправя проклятие към неговите припаси от билки и прахове. Бих могъл да накарам няколко шишенца да паднат от рафтовете в кабинета му или където ги държи — ако преди това съм видял дома му, разбира се. Не бих могъл обаче да причиня толкова разрушения като него. Не бих могъл и да призова змия като него. Нямам такава сила и такава обиграност.

— Бихте могли да опитате.

— Не. Абсолютно невъзможно е. При всяка съпоставка на силите той би ме смачкал. Като муха.

Хамптън отиде до вратата и я отвори. Звънецът й издрънча. Хамптън отстъпи и я задържа широко отворена.

Джак се престори, че не забелязва това:

— Вижте, ако можете просто да продължите да разпитвате…

— Не. Не мога да ви помогна повече, господин лейтенант. Толкова ли ви е трудно да го разберете?

Леден фучащ вятър пухтеше, стенеше, съскаше и вееше от отворената врата, пръскаше снежинки като капчици слюнка.

— Вижте — продължи Джак, — Лавел не е нужно да научава, че сте разпитвали за него. Той…

— Той ще разбере! — Хамптън бе ядосан, очите му бяха широко отворени като вратата, която държеше. — Той знае всичко… или може да го научи. Всичко.

— Но…

— Моля, вървете си.

— Чуйте. Аз…

— Вървете.

— Но…

— Вървете, излезте, тръгвайте си веднага, по дяволите, веднага! — В гласа на Хамптън се съчетаваха гняв, ужас и паника.

Почти истеричният страх на едрия човек от Лавел бе започнал да се отразява върху Джак. По тялото му премина тръпка, а видя и че ръцете му изведнъж бяха настръхнали.

— Добре, добре, господин Хамптън. Но все пак исках… — въздъхна той и кимна.

— Веднага, по дяволите, веднага! — викна Хамптън. Джак излезе.

5

Вратата на „Рада“ хлопна зад гърба му.

По утихналата в снега улица звукът отекна като изстрел.

Джак се обърна и видя, че Карвър Хамптън спуска щората зад стъклото на вратата. Върху тъмното платно бе изписано с едри бели букви ЗАТВОРЕНО.

След миг светлините в магазина изгаснаха.

Снегът по тротоара сега беше два пъти по-дебел отколкото когато бе влязъл в магазина на Хамптън. Все още валеше силно, а небето бе станало дори по-навъсено и по-потискащо ниско от преди.

Като вървеше предпазливо по хлъзгавия тротоар, Джак тръгна към патрулната кола, която го чакаше до бордюра с кълбо бял дим от ауспуха си. Бе направил само три крачки, когато го спря звук, който му се стори не на място в зимната улица — звън на телефон. Погледна вдясно, вляво и видя телефонен автомат до ъгъла, на пет-шест метра от очакващата го служебна кола. В нетипичната за града тишина, която снегът бе внесъл по улиците, звънът изглеждаше силен като че ли идваше от въздуха точно пред него.