Вуду

Макар че Джак усещаше неодобрителното мръщене на Ребека, настоя:

— Мислите ли, че в това има нещо сериозно?

Карамаза престана да се взира през прозореца.

— Искате да кажете дали мисля, че действа? Преди месец, ако някой ме беше попитал същото, бих се изсмял, но сега…

— Сега си мислите, че може би… — допълни Джак.

— Да. Може би…

Джак забеляза, че очите на стареца се бяха променили. Все още бяха твърди, студени и внимателни, но сега в тях имаше и нещо ново. Страх. Беше чувство, което злият стар мръсник отдавна бе забравил.

— Открийте го — отсече Карамаза.

— Ще се опитаме — увери го Джак.

— Защото това ни е работата — добави бързо Ребека, като че ли да разпръсне съмнението, че ще ги води загрижеността за Дженаро Карамаза и кръвожадната му фамилия.

— Спрете го — завърши Карамаза с тон, който бе най-близкото до „моля“, което би могъл да каже в разговор със служители на закона.

Големият мерцедес се отдели от бордюра и пое по алеята пред хотела, като оставяше следи в едносантиметровата снежна покривка, която вече скриваше настилката.

За миг Джак и Ребека останаха на тротоара загледани в колата.

Вятърът бе стихнал. Още валеше сняг, дори повече от преди, но вече не се носеше от вятъра. Мързеливото въртене на снежинките караше Джак да си мисли, че е застанал в някоя от ония декоративни тежести за бюро, в които се поражда снежна буря всеки път, когато ги вдигнеш.

— По-добре да се връщаме в участъка — предложи Ребека.

Той извади снимката на Лавел от плика и я прибра във вътрешния си джоб.

— Какво правиш? — учуди се Ребека.

— Ще дойда в участъка до един час — обеща той и й подаде плика.

— За какво говориш?

— Най-късно до два часа.

— Къде отиваш?

— Искам да направя една справка.

— Джак, трябва да организираме новия екип, да започнем…

— Ти ще го започнеш.

— Работата е много за сам човек…

— Аз ще бъда там до два, най-късно два и петнайсет.

— По дяволите, Джак.

— Ще се справиш сама за малко.

— Тръгнал си към Харлем, нали?

— Виж, Ребека…

— До оня идиотски вуду-магазин.

Той не отговори.

— Знаех си — въздъхна тя. — Хукнал си да се срещнеш отново с Карвър Хамптън. Оня шарлатанин. Оня мошеник.

— Не е мошеник. Той вярва в онова, с което се занимава. Казах му, че ще се обадя днес.

— Това е лудост.

— Така ли? Лавел съществува. Сега имаме и снимка.

— Добре, съществува. Това не значи, че вуду-то действа!

— Знам.

— Щом ти тръгваш натам, аз как ще стигна в участъка?

— Можеш да вземеш колата. Аз ще помоля някой с патрулна кола да ме откара.

— Джак, по дяволите.

— Имам предчувствие, Ребека.

— Хайде стига.

— Имам предчувствие, че… някак си… субкултурата на вуду-то — може би не нещо наистина свръхестествено, — но поне самата субкултура е наразривно преплетена с това. Имам силно предчувствие, че това е правилният подход към случая.

— Боже мой.

— Умното ченге се осланя на предчувствията си.

— А ако не се върнеш, когато казваш, ако ще трябва сама да се оправям целия следобед с всичко там, а после да отида и да съобщя на Грешам, че…

— Ще се върна в два и петнайсет, най-късно в два и половина.

— Няма да ти простя това, Джак.

Той срещна погледа й и се поколеба:

— Навярно бих могъл да отложа срещата си с Карвър Хамптън до утре, ако…

— Ако какво?

— Ако знаех, че ти би отделила половин час, поне петнайсет минути, за да седнем и да поговорим за всичко, което се случи между нас снощи. Какво да правим по-нататък?

Очите й отидоха встрани:

— Нямаме време за това сега.

— Ребека…

— Имаме много работа, Джак.

— Права си — кимна той. — Ти трябва да се заемеш с подробностите по екипа, а аз ще отида да се видя с Карвър Хамптън.

Той се отдалечи от нея в посока към униформените полицаи до патрулните коли.

— Но не по-късно от два часа! — напомни му тя.

— Ще гледам да свърша по най-бързия начин.

Вятърът изведнъж отново се засили. Този път виеше.

4

От новия сняг улицата се бе освежила и прояснила. Кварталът бе все така занемарен, мръсен, обсипан със смет и неприятен, но не изглеждаше така зле като вчера, без снега.

Дюкянчето на Карвър Хамптън беше близо до ъгъла. От едната му страна имаше магазин за спиртни напитки, с неподвижни метални решетки върху прозорците, а от другата жалък мебелен магазин, също скрит зад решетки. Магазинът на Хамптън изглеждаше най-проспериращият в квартала и над витрината му нямаше решетки.

Над входната врата имаше табела само от една дума — Рада. Вчера Джак бе попитал Хамптън за значението на името на магазина и бе научил, че вуду-то се управлява от три основни обреда или духовни начала. Две от тях се занимавали със злите божества и се наричали Конго и Петро. Пантеонът на доброжелателните божества се наричал Рада. Тъй като Хамптън търгувал само с вещества, принадлежности и облекла, необходими за практикуване на бяла (добра) магия, единствената дума над вратата му била достатъчна да привлече точно клиентелата, която търсел — нюйоркските преселници от карибските острови и техните потомци, които са донесли религията със себе си.

Джак отвори вратата, чу как един звънец оповести, че някой е влязъл и я затвори под напора на острия декемврийски вятър.