Вуду

— Успокойте се — усмихна се Карамаза. — Не е подкуп. Информация е. Всичко, което сме успели да научим за човека, който се нарича Баба Лавел. Последният му адрес. Ресторантите, в които е обичал да ходи, преди да започне тази война и да се скрие. Имената и адресите на разпространителите, които са продавали стоката му през последните няколко месеца, макар че някои от тях вече едва ли ще можете да разпитате.

— Защото сте наредили да ги убият ли? — попита Ребека.

— Може би просто са напуснали града.

— Как не.

— Така или иначе, всичко е тук — продължи Карамаза. — Възможно е вече да знаете всичко това, възможно е и да не го знаете. Мисля, че не ви е известно.

— А защо ни го давате? — вдигна вежди Джак.

— Не е ли очевидно? — Старецът отвори малко по-широко тежките клепки на очите си. — Искам Лавел да бъде открит. Искам да бъде спрян.

Като почукваше с големия плик по коляното си, Джак започна:

— Мислех, че за вас би било по-лесно да го откриете отколкото за нас. Все пак той е разпространител на наркотици. Част е от вашия свят. При вас са всички връзки, всички контакти…

— Обикновените връзки и контакти в този случай имат съвсем малко или никакво значение — отвърна старецът. — Този Лавел… той действа сам. И по-лошо. Като че ли… като че ли е от… дим.

— Сигурен ли сте, че наистина съществува? — намеси се Ребека. — Може би е само измислен човек. Може би истинските ви врагове са го измислили, за да се прикриват с него.

— Той съществува — натърти Карамаза. — Проникнал е нелегално в страната миналата пролет. Дошъл е от Ямайка през Пуерто Рико. В плика има и негова снимка.

Джак бързо го отвори, прелисти съдържанието и извади снимка с голям формат.

— Това е фотоувеличение на снимка от ресторант малко след като Лавел започна да работи в традиционно наша територия — обясни Карамаза.

„Традиционно наша територия. Боже, помисли си Джак, звучи също като някой английски граф, който се оплаква от бракониерите, нахлули в земите му за лов на лисици!“

Снимката бе малко замъглена, но лицето на Лавел бе излязло достатъчно добре, за да може Джак да познае човека, дори и ако го срещне на улицата. Беше черен и удивително красив мъж с голямо чело, малко хлътнали очи, високи скули и широка уста. Тук се усмихваше на някой, който бе извън кадъра. Имаше мила усмивка.

Джак подаде снимката на Ребека.

— Лавел иска да ми отнеме бизнеса, да унищожи репутацията ми сред fratellanza, да ме накара да изглеж дам слаб и безпомощен. Мене. Човека, който е ръководил организацията с желязна ръка през последните двайсет и осем години! Мене!

В гласа му накрая си проби път някакво чувство — студен и твърд гняв. Продължи, като изплюваше думите:

— Но това не е най-лошото. Не. Вижте, всъщност на него не му трябва бизнесът. След като го получи, той ще го захвърли, ще остави на другите фамилии да настъпят и да си го поделят. Просто не иска бизнесът да е мой или на някой на име Карамаза. Това не е само битка за територи ята, не е просто борба за контрол. За Лавел това е съвсем ясно въпрос на отмъщение. Иска да ми причини страдание във всяко отношение. Смята да ме изолира и се надява да сломи духа ми, като открадне империята ми и убие племенниците ми, синовете ми. Да, всички тях, един след друг. Заплашва и че ще убие най-добрите ми приятели, както и всички, които някога са значели нещо за мене. Обещава да убие и петимата ми любими внуци. Предста вяте ли си? Заплашва малки дечица! Няма отмъщение, колкото и заслужено да е то, което би трябвало да засяга невинни деца.

— Той сам ли ви каза, че ще направи всичко това? — попита Ребека. — Кога? Кога ви каза?

— Няколко пъти.

— Срещали сте се лице в лице?

— Не, той не би оживял след такава среща.

Банкерският вид бе изчезнал. Благородническото лустро го нямаше. Старецът сега приличаше повече отвсякога на влечуго. Като змия в костюм за един милион долара. Много отровна змия.

— Гадината Лавел ми каза всичко това по телефона — продължи той. — На незаписания ми в указателя домашен номер. Аз го сменям непрекъснато, но този кретен винаги намира новия, веднага след уточняването му. Обажда ми се… казва ми… винаги след като е убил мои приятели, племенници, внуци, а после… казва, че ще… казва какво смята…

Като си спомни за арогантните заплахи на Лавел, за миг Карамаза остана без думи — гневът заключи челюстите му, зъбите му се стиснаха, мускулите по врата и бузите му потрепваха. Тъмните му очи, които можеха да обезпокоят всекиго, сега светеха с такава нечовешка ярост, че Джак я усети и почувства да го полазват тръпки.

Накрая Карамаза успя да се овладее. Когато заговори обаче, гласът му остана само яростен, леден шепот: