Вуду

Без желание се обади на балдъзата си, Фей Джеймисън, единствената сестра на Линда. Фей бе обичала Линда почти колкото я обичаше и Джак. Затова той бе доста привързан към Фей, макар че нея човек трудно можеше да харесва винаги. Тя бе убедена, че никой не би могъл да изживее пълноценно живота си без благотворните съвети от нейна страна. Имаше най-добри намерения. Нежеланите й съвети се градяха върху истинска загриженост за останалите хора, поднасяха се винаги с внимателен майчински тон, дори обектът на вниманието й да е два пъти по-възрастен от нея. Но въпреки добрите си намерения тя много често дразнеше и понякога за Джак тихият й глас звучеше по-пронизващо от полицейска сирена.

И сега, когато той я помоли по телефона да вземе децата от училище, ако може, тя започна:

— Разбира се, Джак, ще ми бъде приятно, но след като ще очакват да видят тебе, а ти не се появиш, те ще се разочароват, но ако това започне да се случва по-често, те ще изпитат и нещо по-лошо от разочарованието — ще се почувстват изоставени.

— Фей…

— Психолозите твърдят, че когато децата вече са загубили единия си родител, за тях трябва…

— Фей, извинявай, но в момента просто нямам време да изслушам какво мислят психолозите. Аз…

— Но ти би трябвало да си осигуриш време точно за такива случаи, скъпи.

— Навярно е така — въздъхна той.

— Всеки съвременен родител би трябвало да е добре запознат с детската психология.

Джак погледна към Ребека, която нетърпеливо потрепваше край телефоните. Повдигна вежди, а Фей захвана пак:

— Ти си старомоден родител, свикнал да стои отстрани, скъпи. Мислиш, че би могъл да преодолееш всичко с помощта на любовта и бонбоните. Е, разбира се любовта и бонбоните са част от всичко това, но работата е много по-сложна, защото…

— Фей, чуй ме, в девет от десет случая аз съм там, където казвам на децата, че ще бъда. Но понякога ми е просто невъзможно. При моята професия работното време не може да бъде строго определено. Детективът от отдела по убийствата не може просто да си тръгне, когато е попаднал на гореща следа, просто защото е дошъл краят на работното му време. Освен това в момента при нас има криза. Много сериозна. Сега, би ли искала да вземеш децата вместо мене?

— Разбира се, скъпи — малко обидено отвърна тя.

— Благодаря ти много, Фей.

— Няма защо.

— Извинявай, ако съм казал нещо… по-рязко.

— Не, изобщо не си. Не се тревожи. Дейви и Пени ще останат ли за вечеря?

— Ако няма да те затрудни…

— Разбира се, че няма. Ние много обичаме те да са при нас, Джак. Знаеш го. Ще дойдеш ли и ти за вечеря?

— Не съм сигурен, че ще мога да се освободя.

— Гледай да вечеряш по-често с тях, скъпи.

— Разбира се.

— Вечерята е важен ритуал, възможност за всички от семейството да споделят как е минал денят им.

— Знам.

— Децата имат нужда от тези мигове на спокойствие и на близост в края на всеки ден.

— Знам. Правя всичко възможно да бъда с тях. Много рядко ми се случва да пропусна някоя вечеря.

— А ще останат ли да спят у нас?

— Сигурен съм, че няма да се забавя чак толкова. Слушай, благодаря ти много, Фей. Не знам как бих се оправял без тебе и Кийт, наистина. Но сега трябва да бягам. Ще се видим.

Преди Фей да успее да му отговори с нови съвети, Джак остави слушалката, като изпитваше едновременно вина и облекчение.

Яростен и студен вятър бе задухал от запад. Той блъскаше безмилостно студения сив град, като тласкаше снега пред себе си.

Пред хотела Ребека и Джак вдигнаха яките на палтата си, наведоха глави и внимателно запристъпваха по хлъзгавия заснежен тротоар.

Току-що бяха стигнали до колата си, когато към тях се приближи непознат човек.

— Лейтенант Чандлър? Лейтенант Досън? Шефът ми би искал да говори с вас.

— Кой е шефът ви? — попита Ребека.

Вместо да отговори, човекът посочи големия черен мерцедес, който бе спрял по-надолу по алеята пред хотела. Той тръгна към него, като явно очакваше и те да го последват, без да задават повече въпроси.

Те се поколебаха и наистина го последваха, а когато стигнаха лимузината, тъмният й заден прозорец се спусна. Джак веднага разпозна пътника, а видя, че и Ребека знае кой е той — дон Дженаро Карамаза патриархът на най-могъщата мафиотска фамилия в Ню Йорк.

Високият мъж седна на предната седалка до шофьора, а Карамаза, който седеше сам отзад, отвори вратата и даде знак на Джак и Ребека да влязат.

— Какво искате? — попита Ребека, без да помръдне.

— Да поговорим малко. — Карамаза имаше съвсем лек сицилиански акцент. Гласът му звучеше изненадващо културно.

— Тогава говорете — отсече тя.

— Не така. Прекалено студено е. — Снегът се сипеше покрай Карамаза и влизаше в колата. — Нека се настаним по-удобно.

— На мене ми е удобно — настояваше тя.

— Е, на мене не ми е. — Карамаза се намръщи. — Слушайте, знам някои много ценни за вас сведения. Реших да ви ги кажа сам. Аз. По това не можете ли да разберете колко е важно? Но нямам намерение да говоря на улицата, пред хората, за Бога!

— Влизай, Ребека — подкани я Джак.

Тя го послуша и влезе с отвратено изражение.