Вуду

Беше висок, метър и деветдесет. С тесните си черни панталони и дългото си, добре ушито кашмирено палто изглеждаше дори по-висок. Изглеждаше необичайно слаб все пак силен въпреки видимата липса на мускули. И най-невнимателният наблюдател не би могъл да реши, че пред него стои слабак, тъй като от него просто се излъчваше твърдост, а очите му бяха такива, че би ти се искало веднага да се махнеш от пътя му. Ръцете му бяха големи, а китките широки и кокалести. Лицето му бе благородно и приличаше на лицето на киноактьора Сидни Поатие. Кожата му бе необичайно тъмна, много черна, с почти лилав оттенък, нещо като ципата на добре узрял патладжан. Снежинките се разтапяха по лицето му, закрепваха се във веждите и покриваха къдравата му черна коса.

Къщата, от която бе излязъл, беше триетажна псевдо-викторианска сграда с бутафорна кула, покрит с плочи покрив, с множество пищни корнизи, които обаче бяха изпочупени от времето и мръсни. Била е издигната в началото на века и тогава е принадлежала към наистина престижен жилищен квартал, където хората все още са били заможни към края на Втората световна война (макар и вече с намаляващ престиж), но районът определено бе западнал към края на седемдесетте години. Повечето къщи по улицата бяха разделени на отделни апартаменти. Специално тази не беше, но и тя имаше занемарения вид на останалите. Това не бе място, където Лавел би искал да живее, но той трябваше да остане тук, докато малката му война не приключеше удовлетворително; тук беше скривалището му.

Останалите тухлени къщи от двете страни на улицата, същите като тази, бяха притиснати съвсем наблизо. Всяка бе обърната към собствен, ограден двор. Не бяха кой знае какви дворове — правоъгълници с размер десет на пет метра, покрити с рядка тревица, сега повяхнала заради зимата. В единия край на дворовете имаше гараж, а зад него се простираше замърсена алея.

В единия край на двора на Лавел имаше барака от вълниста ламарина, покрита с бял емайл, с две зелени метални врати, подпряна до стената на гаража. Беше я купил от „Сиърс“ и техниците на магазина я бяха изправили тук преди месец. След като се нагледа на снега, той отиде до бараката, отвори една от вратите и влезе вътре.

Посрещна го горещина. Макар че в бараката нямаше отопление и стените дори не бяха изолирани, в малкото помещение — четири на три метра — все пак беше много топло. Веднага след като затвори вратата зад гърба си, Лавел бе принуден да съблече деветстотиндоларовото си палто, за да може да диша спокойно.

Във въздуха се носеше особен серен мирис. На повечето хора би се сторил неприятен. Но Лавел подсмръкна, после вдиша дълбоко и се усмихна. Зловонието го радваше. За него то бе сладък аромат, защото бе мирисът на отмъщението.

Беше се изпотил. Свали ризата си. Припяваше на странен език.

Свали също обувките, панталоните и бельото си. Коленичи на пръстения под гол.

Започна тихо да пее. Мелодията бе чиста, приятна и той я изпълняваше добре. Пееше тихо и извън собствената му територия никой не би могъл да го чуе.

От него се стичаше пот. Черното му тяло лъщеше. Леко се поклащаше напред-назад, докато пееше. След малко бе почти изпаднал в транс.

Текстът, който изпълняваше, бе напевна, ритмична поредица от неграматични, сложни, но благозвучно преплетени думи от френски, английски, суахили и банту. Имаше елементи от хаитянски и ямайски диалекти, от африкански напеви джуджу — богатият и пъстър „език“ на вуду.

Пееше за отмъщение. За смърт. За кръвта на враговете си. Привикваше унищожението на фамилията Карамаза, на членовете й един след друг, според приготвения от него списък.

Накрая запя за убиването на двете деца на онзи полиейски детектив, което можеше да се наложи да стане всеки миг.

Перспективата за убийство на деца не го тревожеше.

Всъщност тази възможност го вълнуваше. Очите му светеха. Дългите пръсти на ръцете му чувствено галеха слабото му тяло.

Дишането му бе затруднено в топлия тежък въздух, но той продължаваше да поема и изпуска още по-топлите и по-тежки пари.

Капчиците пот по абаносовата му кожа отразяваха оранжевата светлина.

Макар че не бе запалил осветлението, когато влезе, вътрешността на бараката не бе напълно тъмна. Малкото помещение без прозорци бе заобиколено от сенки, но разсеяното оранжево сияние се издигаше от дупка в средата на пода с диаметър метър и половина. Лавел я бе изкопал, докато изпълняваше сложен шестчасов ритуал, по време на който бе говорил с множество божества на злото — Конго Савана, Конго Маусай, Конго Моудонг, с ангели на злото — Зандор, Ибос „Червения“, Петро Маман Пемба, Ти Жан Пи Фин.