Възмездие

Ако те прострелят в Ню Йорк Сити, едно от най-добрите места, където можеш да отидеш, е болницата в „Харлем“. Нейната травматология удобно се беше оказала само на шест пресечки разстояние от мястото, където бе прострелян Шон Хуукс. Освен това сградата й е с най-внушителната модерна архитектура в града — фасадата й с шестетажна височина е изцяло от стъкло, а дължината й е от пресечка до пресечка, като цялата е покрита с цветни репродукции, рисувани от художници афроамериканци по проект, възложен от Администрацията за развитие още от времето на Депресията. Сградата е символ на колективна гордост, но отвътре, както добре знаех, ни очакваха суровите резултати на действителността.

Алма Хуукс беше дребна жена, висока не повече от метър и шейсет. Беше с хубаво телосложение, но ако се съди по изпитото й лице, зачервените очи и сключените пръсти на ръцете, жената беше емоционално изцедена.

Тя се изправи при влизането ни.

— Благодаря ви, че дойдохте. Делия обясни ли ви?

— Да, обясни ни. Благодаря, че ни се обадихте — отговорих аз. — Как е синът ви?

— Още го боли, но сестрата му би доза „Торадол“ преди час. Той е силно момче. Докторите казват, че ще се оправи, но ще отнеме време.

— А вие как сте? — попита Кайли.

— Аз ли? Аз съм в шок. Не съм спала, откакто ми се обадиха във вторник вечерта, но съм благодарна, че е жив.

— Обадили сте се в полицията, защото смятате, че Шон може да е станал свидетел на престъпление, нали? — попитах аз.

— За онзи Тин Мен — отвърна тя, — Антоан Тинсдейл. Той беше наркопласьор. Развращаваше момчетата от квартала с нещо ужасно. Ние се стараем да ги възпитаме в добри ценности, да ги научим да вършат правилните неща, а той се появява облечен като рок звезда, кара мерцедес и им обещава да им свали звезди. Те се хващат, все пак са просто деца.

Тя не спомена дали и Шон беше едно от момчетата, подведени от Тинсдейл. Жената просто ни разказа това, което вече знаехме — младите разпространители на наркотиците бяха по-скоро жертви, отколкото престъпници. Зарадвах се, че Кейтс се е разбрала с нея, не ми се щеше да съм полицаят, който ще се рови в миналото на сина й и евентуално може да навреди на бъдещето му.

— Не мога да кажа, че съжалявам, че Тинсдейл никога повече няма да се появи по улиците — заяви Алма, казвайки го по-скоро на сина си, отколкото на нас. — Но това, че е бил отвлечен и убит, няма да въздаде справедливост. Не това е примерът, който трябва да видят децата ни.

— Може ли да зададем няколко въпроса на сина ви? — попитах аз.

Шон, който лежеше завит на леглото, изглеждаше висок над метър и осемдесет и около седемдесет килограма, но ясно си личеше, че все още слуша дребната жена до него.

— Давайте — съгласи се тя, без да отмества поглед от Шон. — Той е съгласен да помогне на разследването.

— Шон, моето име е детектив Джордан, а това е партньорката ми детектив Макдоналд. Каквото и да ни кажеш, ще си остане между нас. Ще се опитаме да бъдем кратки. Кога за последно видя Антоан Тинсдейл?

Шон замръзна. Да признаеш пред майка си, беше едно, но да говориш с ченгетата, в общността се възприема по съвсем друг начин.

Алма седна на леглото до него и го погали по челото.

— Давай, миличък — окуражи го тя, — те са свестни. Приятели са на мис Делия. Кажи им кога за последно видя Антоан Тинсдейл.

— В нощта, когато го отвлякоха.

— Благодаря ти — каза майка му и прехвърли топката обратно в нашето поле само с едно кимване към нас.

— Кой го отвлече? — попитах аз.

— Две ченгета. Прибраха го на пресечката на Сто тридесет и шеста улица и Амстердам Авеню.

— Откъде знаеш, че са били ченгета? — попитах.

— Сложиха му белезници. Първо от колата слезе само един мъж и си поговори с него, а след това Тин Мен каза: „Ей, чакайте малко…“, все едно не искаше да тръгва с тях. Тогава обаче дойде и шофьорът, сложи му белезници и дамата го накараха да се качи отзад в колата им.

— Полицейска кола ли беше? — попитах аз.

— Нямаше знаци. Беше черен джип.

— Каква марка и модел?

— Не знам. Беше тъмно и познах, че е джип по формата, но това е всичко.

— Видя ли как изглеждаха онези двама мъже?

— Бяха бели.

— Можеш ли да ги опишеш?

— Просто двама най-обикновени мъже с костюми. Бяха високи, но не много, не чак колкото баскетболисти от NBA. Само това видях, не бях достатъчно близо, за да видя повече.

— Мислиш ли, че ако ти покажем малко снимки, ще можем да опресним паметта ти? — попитах го аз.

— Не си спомням нищо — отвърна Шон. — Вече ви казах, не видях лицата им.

— С теб имаше ли някой друг, който може да е видял повече? — попита Кайли.

Момчето замълча и погледна към майка си, която също, изглежда, беше изчерпала решимостта си да изпълнява гражданския си дълг.