Възмездие

Джеймс Патерсън, Маршал Карп Възмездие Отдел Специални клиенти #2

На моя съавтор и внук Зак.

Продължавай да пишеш, хлапе.

МК

Пролог Гидън и Дейв

1.

31 октомври 2001 г.

— Ти сериозно ли говореше онова нещо за Хитлер? — попита Дейв, докато поръсваше джинсите и пуловера на Мередит със запалителна течност.

— Ей, по-полека с керосина, пироман такъв — отвърна Гидън, — трябва само да подпалим дрехите й, а не цялата къща.

— Опитах се да я спра — добави Дейв и хвърли сутиена и бикините й върху купчинката дрехи. Направи го с нехаен жест на тийнейджър, който се опитва да се отърве от бельото на по-голямата си сестра. За Дейв това бяха просто парцали, които трябваше да изгорят, но за шестнадесетгодишния Гидън черният дантелен сутиен и прашките в комплект с него бяха чиста проба гориво за подклаждане на момчешките му фантазии.

Мередит беше на двадесет и една, учеше в колеж, беше червенокоса със зелени очи и млечнобяла кожа. За нея Гидън беше просто поредният от откачените приятели на брат й. Тя нямаше представа колко далеч беше отишло въображението му.

— Нали видя? — каза Дейв и добави още няколко щедри струи запалителна течност върху купчината дрехи, поглеждайки към Гидън, сякаш търсеше потвърждение за думите си. — Не се ли опитах да я спра?

— Ти все се опитваш да спреш сестра си да прави глупости — отвърна Гидън, — но тя е с пет години по-голяма от теб и е петдесет пъти по-твърдоглава. Стой настрана.

Дейв отстъпи крачка назад от стария градински грил.

— И да — отвърна Гидън, драсвайки клечка кибрит, — адски сериозен бях за онова нещо с Хитлер.

Той хвърли клечката върху смачкания пуловер на Мередит и докато във въздуха се издигаха синьо-оранжеви пламъци, той най-накрая си позволи да възкреси случилото се онази вечер.

Беше нощта с плажното парти на Салви за Хелоуин и Дейв беше положил всички усилия да убеди Мередит да не ходи.

— Какво ще му е толкова интересното? — беше попитал той. — Мидите, канолите1 или размотаването с онази банда пияни мазници?

— Не, Дейвид — беше отвърнала тя. Винаги го наричаше така, когато искаше да изтъкне, че е по-голямата. — Ще отида, защото са поканили една жестока банда, ще има фойерверки като на китайската нова година и защото мозъкът ми вече е изпушил след четири часа над учебника по макроикономика. Защо не дойдете и вие с Гидън?

— На мафиотското парти? — беше отвърнал Дейв — Не. Нали знаеш колко много татко мразеше фамилия Салви?

— Всички ги мразят, но въпреки това всички ходят. Какво като са от мафията? Бирата е безплатна, а и знаеш, че със сигурност няма да ти проверяват личната карта. По кое време ще излезе от работа мама? — попита тя вече на вратата.

— Тази вечер барът ще е пълен и няма да се прибере преди три.

— Значи аз ще съм си у дома в три без десет — бе казала тя, след което им изпрати въздушни целувки и тръгна, смеейки се.

Два часа по-късно се върна с разкъсани джинси и пуловер, по лицето й имаше размазана засъхнала кръв, а в разбърканата й коса беше полепнал мокър пясък.

— Енцо — промълви тя, едва сдържайки сълзите си. — Енцо Салви.

— Удари ли те? — попита Дейв.

— По-лошо — отвърна тя и прегърна малкия си брат, хлипайки на гърдите му.

— Недей да се къпеш — обади се Гидън, — в полицията събират веществени доказателства при разследване на изнасилвания.

— Без ченгета — отвърна тя и се отскубна от Дейв, след което се заключи в банята и прекара следващите тридесет минути под душа, опитвайки се да отмие мръсотията, миризмата и срама.

Дойде при тях в кухнята облечена в развлечен сив анцуг и с бейзболна шапка на „Мете“, която закриваше половината й лице.

— Направихме ти горещ шоколад — обади се Дейв.

— Искаш ли бонбони? — попита я Гидън, подавайки й пакетче меки желирани бонбони.

— Тази вечер нещо не ми е до бонбони — отвърна тя и изля половината от горещия шоколад в мивката. Извади от кухненския шкаф бутилка уиски „Джеймисън“ и допълни чашата си. — И говоря сериозно. Никакви ченгета — добави тя. — Както и определено не можете да казвате на мама.

— Не знам, Мер, не мислиш ли, че мама… — поклати глава Дейв.

— Не! — изпищя Мередит. — Не, не, не! — Сълзите отново бликнаха в очите й и тя избърса лицето си с ръкав. — Той каза, че ако се раздрънкам… ако й кажа… тя ще е следващата — отвърна тя и се задави с какаото.

След още две дози „Джеймисън“ Мередит беше готова да си легне.

— Благодаря ви. Не знам какво щях да правя без вас, момчета.

Прегърна ги и двамата и ги дари с по една лека целувка по бузата. Целувка като за по-малък брат. Нищо общо с тази, за която Гидън от години си мечтаеше.

— Направете ми още една услуга, изгорете това — добави тя и захвърли дрехите си на пода.

Еластичните джинси горяха бавно.

— Ще ми се топките на Енцо Салви да бяха вътре — заяви Дейв, довършвайки третата си бира, докато гледаше как пламъците се прокрадваха през дъното на тъмносиния панталон.