Възмездие

— Как можеш да се молиш за него? — прошепна Гидън, когато тя се изправи и седна на мястото си.

— Не се молех за него. Молех се за опрощение.

— За какво? — попита Гидън.

— Молех се на Божията майка да го накаже и сега се чувствам виновна — отвърна тя. На Гидън му се дощя да може да й каже истината.

— Не мисли, че ти си виновна — отвърна вместо това той. — Доста хора се молеха Енцо да намери смъртта си.

Към 11 часа всички места в църквата бяха заети. Страничните двери се отвориха и множеството се изправи на крака. Отец Спинели въведе семейството в църквата. Първа беше Тереза, майката на Енцо, облечена в елегантен черен копринен костюм и със семпло златно колие кръстче около врата. Вместо черен воал, лицето й се криеше зад чифт огромни черни очила. Другият й син — Джоджо, я съпроводи до първата редица пейки.

Мередит стисна ръката на брат си, когато видя следващия роднина. Джо Салви, среброкос мъж, одрал кожата на починалия си син, вървеше, крепейки осемдесет и пет годишната си майка Анунциата, облечена в черна траурна рокля, каквато носеше още от смъртта на съпруга си преди няколко десетилетия. Тя изстена, когато очите й се спряха върху ковчега.

— Преди повече от осемдесет години семейство Салви превърнаха Хауърд Бийч в свой дом — започна свещеникът.

Не в свой дом — в своя територия — искаше да изкрещи Гидън.

— … видно от безкрайната любов на тази общност… — продължи свещеникът.

Всички те са тук само защото са твърде уплашени, за да стоят настрана, или просто искат да се насладят на нещастието на семейството.

— … а щедростта на Джо и Тереза е легендарна. Те даряват кошници с храна на бедните в Деня на благодарността, осигуряват играчки за децата на Коледа…

И пълна изба с отбрани вина за дома на свещеника.

— … а само преди месец се състоя тяхното годишно плажно тържество за Деня на Вси светии. Тази година то имаше особено значение, тъй като всички вие за пръв път имахте възможност да се позабавлявате след атентатите от 11 септември.

Енцо се позабавлява. Мередит — не.

— Знам, че градската полиция на Ню Йорк работи усилено, за да изправи човека или хората, прекъснали живота на Енцо, пред правосъдието и…

Без предупреждение Анунциата Салви се изправи от мястото си и се спусна към ковчега.

— No polizia. La famiglia fornira giustizia. La famiglia fornira giustizia3 — изпищя тя, хвърляйки се върху ковчега на внука си.

Драматизмът беше част от погребалните традиции в старата им родина, затова Джо Салви остави майка си да вие и да нарежда чак докато възрастната жена се свлече хлипаща на колене. Накрая той отиде при нея и й помогна да се върне на мястото си, след което се изправи и се обърна с лице към тълпата.

Дванадесет хиляди души затаиха дъх, когато студеният поглед на мафиотския бос огледа множеството, отправяйки ясен знак към всички, че въпреки загубата семейството няма да се покаже слабо.

С разтуптени сърца и стиснати устни Гидън и Дейв се осмелиха да отвърнат на погледа. Знаеха какво търси Джо Салви — тях двамата. А очите му ясно показваха, че щеше да продължи да ги търси до края на живота си. „Семейството ще въздаде справедливост!“, беше казала възрастната дама.

Семейството щеше да въздаде своя собствена справедливост.

Първа част Хазмат

1.

Двамата бездомници седяха на паважа пред мемориала за Първата световна война на Пето авеню и 67 улица и се изправиха, щом ме видяха да се приближавам към тях.

— Зак Джордан, отдел „Специални клиенти“ към Нюйоркската полиция — представих се аз.

— На люлките има мъртва жена — каза единият от тях.

— На въртележката — поправи го вторият.

Косата му беше мръсна, по отдавна небръснатото му лице беше полепнал прахоляк, размъкнатите му дрехи миришеха на засъхнала урина. Догади ми се и неволно извърнах глава.

— Чак толкова ли съм зле? — попита мъжът и отстъпи крачка назад. — Дори вече не го усещам. Аз съм детектив Бел, а това е партньорът ми, детектив Кейси от „Противодействие на престъпността“. Работим по задача в парка. Банда хлапета пребиват бездомници за забавление и сме тук под прикритие. Извинявам се за миризмата, но за достоверност трябва да миришем също толкова зле, колкото и изглеждаме.

— Мисията изпълнена — отвърнах. — Опишете ми жертвата.

— Бяла жена на средна възраст, а ако се съди по факта, че от глава до пети е облечена в бял защитен костюм, изглежда, това е следващата жертва на Хазмат.

Не беше това, което исках да чуя.

— Известна ли е самоличността й? — попитах.

— Не можем да се доберем до нея. Въртележката е заключена. Тя е вътре. Никога нямаше да я видим, ако не бяхме чули музиката. Не можехме да разберем какво става и защо свири в шест и половина сутринта.

— Водете ме нататък — казах аз.