Възмездие

— Не знам дали кръвта й е синя — отвърнах, — но брат й е известен, съпругът й е милионер, а баща й е милиардер, така че на цялата операция със сигурност ще бъде дадена зелена светлина. Госпожа Паркър-Стийл определено ще получи същите петзвездни услуги в смъртта си, каквито е свикнала да получава и приживе.

— Е, значи ще работя с теб и партньорката ти… — не успя да се сети за името й той.

Смахната работа. Мозъкът на Чък Драйдън функционираше като своенравен процесор — когато ставаше въпрос за оглед на тялото на жертва, работеше с внимание към всеки детайл, а когато ставаше въпрос за блестящите зелени очи, буйната руса коса и разтапящата усмивка на Кайли, единственото, което се съхраняваше във високоразвитата му памет, беше бяло петно. Той знаеше името й, а и вероятно, както се случваше с повечето мъже, които някога са я виждали, Кайли играеше главна роля в някои от фантазиите му. Беше се случило и с мен преди единадесет години, само че тогава двамата с нея бяхме стигнали по-далеч от фазата на фантазиите.

Доста по-далеч.

Сега обаче тя е госпожа Спенс Харингтън, съпруга на успешен телевизионен продуцент на хитов полицейски сериал, който се снима точно тук, в Ню Йорк. Спенс е готин човек и двамата се разбираме добре, но някак си ми е криво, че аз прекарвам по четиринадесет часа на ден, преследвайки лошите в компанията на Кайли, докато той поема нощните смени с нея.

— Името й е Кайли Макдоналд — казах аз, включвайки се в малкото представление на Драйдън.

— А, да — отвърна той. — Е, значи всичко това вероятно ще падне в нейния скут. Както и в твоя впрочем.

В скута й? Какви ги мислиш, Чък?

— Аха — съгласих се аз. — Почти съм сигурен, че двамата с детектив Макдоналд ще получим задачата да намерим този маниак.

Ако детектив Макдоналд изобщо се появи на работа.

3.

— Свалете я — нареди Драйдън, щом екипът му натрака няколкостотин снимки на Евелин Паркър-Стийл на местопрестъплението. Колкото и ужасяващо да беше, аз си представих как проблясващите светлини и ярко оцветените кончета ще придадат празничен вид на снимките в контраст с тези на останалите жертви.

Свалиха тялото й на носилка, поставена близо до основата на въртележката, и аз приклекнах, за да я огледам по-отблизо.

— Май си открил изчезналата — обади се познат глас зад мен.

— За нея ли говориш, или за себе си? — отвърнах аз, твърде ядосан на Кайли, за да се обърна и да я погледна.

Кайли Макдоналд не си пада по извиненията. Това се дължи на факта, че според нея тя самата никога не греши.

— Ей, пристигнах тук веднага щом можах — отвърна тя, като натърти на думата „можах“, така че цялото нещо прозвуча повече като „Стой настрана!“, отколкото като „Съжалявам“.

Сега вече със сигурност нямаше да се обърна и да я погледна.

— Да си получавала случайно съобщение, че имаме убийство за разследване? — казах аз, докато нарочно се взирах в тялото на мъртвата.

— Да, мисля, че си ми оставил около двадесет и седем съобщения.

— Телефонът ти все пак работи. Значи проблемът сигурно е бил в пръста, с който натискаш бутона на слушалката.

— Зак, наоколо има около стотина любопитни зяпачи които ни наблюдават от другата страна на жълтите ленти. Наистина ли смяташ, че точно сега е идеалният момент да ти обяснявам защо закъснях? Какво ще кажеш просто да ме запознаеш с това, което съм пропуснала?

— Първо малка корекция на съобщението „Имаме убийство за разследване“. Вече имаме четири — казах аз докато тя приклякваше до мен. — Това е мъртвата Евелин Паркър-Стийл, а това е закъснялата Кайли Макдоналд.

Представих ги една на друга и погледнах през рамо, за да видя реакцията й. Почти невъзможно е Кайли да изглежда по друг начин, освен красива, но тази сутрин, макар и секси, бе доста неглиже. Палавото пламъче в очите й и секси усмивката бяха изчезнали, а на тяхно място имаше подпухнали клепачи и намръщена физиономия. Обичайната й харизма, която караше хората да се обръщат след нея, беше сякаш обгърната в здрач. Каквото и да я беше накарало да закъснее, със сигурност не беше нещо добро. Почувствах се гадно, задето се бях държал толкова остро с нея.

— Извинявай, че се отнесох така — казах аз. Изведнъж се оказах в ситуация аз да се извинявам. — Добре ли си?

— По-добре от нея — отвърна тя, докато оглеждаше изпочупените зъби и изместената челюст на жертвата. — Това е гадно. Била е жива, когато са й го причинили. Сериозно ли говореше за четирите убийства? Къде са другите три жертви?

— Мъртви и погребани — отвърнах аз. — Те са предишните жертви на Хазмат.

Кайли вече беше си сложила латексови ръкавици и посегна към защитния костюм.

— Всеки може да купи от тези костюми. Откъде сме сигурни, че не е някой подражател на убиеца?

— Чък Драйдън е работил по останалите случаи и казва, че този носел белезите на останалите три.

— Сигурно е прав. Въртележката също се вписва в този модел. Когато убиецът, наречен Хазмат, изхвърля телата на жертвите си, винаги подбира местата така, че да носят определено послание. Нещо като поетична справедливост.