Възмездие

Докато се целеше в тила на Енцо, Дейв успя всъщност да удари само дясното му рамо. Енцо избухна. Завъртя се с едно светкавично движение и изрита Дейв в ръката. Бухалката отхвръкна към водата. Само части от секундата по-късно Енцо извади от джоба си сгъваем нож, отвори го, спусна се към Дейв и го повали на земята.

— Ах, ти, нещастник такъв! Ще ти извадя сърцето и ще го завра в задника на онази кучка, сестра ти! — закрещя той, възседна Дейв и вдигна високо ръката с ножа, за да забие назъбеното острие в гърдите на Дейв, но в този момент Гидън стовари с всичка сила бутилката водка върху главата му.

Ножът падна от ръката му, а след това и самият Енцо Салви се пльосна по лице в пясъка.

— Съжалявам, съжалявам… — проплака Дейв за пръв път от дванадесетгодишен насам, от погребението на баща си. — Аз прецаках всичко. Благодаря ти, Гид, благодаря! Той щеше да ме убие. Мъртъв ли е? Мъртъв ли е?

Отговорът стана ясен, когато Енцо се размърда в тревата, псувайки несвързано, плюейки пясък и слюнки. Съзнанието и тялото му все още не можеха да влязат в синхрон.

Планът не беше такъв.

— Какво ще правим? Какво ще правим? — попита Дейв.

— Хвани го от другата страна — каза Гидън и дръпна Енцо за нараненото дясно рамо.

— Какво ще правим? — не спираше Дейв. — Къде ще го караме?

— Просто млъкни и прави каквото ти казвам!

Дейв го сграбчи за лявата ръка и Енцо изрева от болка, когато двете момчета го замъкнаха през дюните до водата.

След като нагазиха до колене в залива, Гидън натисна главата на Енцо под водата. Краката му заритаха неудържимо.

— Хвани го за краката! Не му позволявай да се изплъзне! — изкрещя Гидън.

Дейв с мъка успя да сграбчи краката на Енцо.

— Дръж ги колкото можеш по-високо — каза Гидън, — така главата му ще влезе по-дълбоко.

Дейв последва заповедта и тридесет секунди по-късно тялото на Енцо се отпусна безжизнено.

— Не можем да разчитаме на случайността. Ела тук! — нареди Гидън.

Дейв пусна краката му и двете момчета притиснаха лицето на Енцо под водата.

— Това ти е заради сестра ми, боклук такъв! — изкрещя Дейв и заби юмрук в черепа на Енцо под водата. — А това е заради парите, които си ми взел; а това заради всички години, през които ме спукваш от бой; а това е за онзи път, когато ми изхвърли учебниците и другите неща в залива; а това ти е за…

Продължи да излива яда си и да забива юмрук във водата.

— Стига — каза най-накрая Гидън.

— Мъртъв ли е? — попита Дейв и разтърси окървавеното и мокро тяло за последен път.

— Мъртъв е от около две минути.

— Убихме… Хитлер — каза Дейв задъхано, едновременно плачейки и смеейки се. — Убихме Хитлер!

Замъкнаха тялото на удавника на брега и продължиха по първоначалния план. Гидън скъса златните синджири около врата на Енцо, взе му часовника и парите от портфейла.

— Да се махаме от тук — каза Дейв и се изплю на лицето на Енцо, готов да побегне.

— Не бързай толкова — отвърна Гидън. — Тефтерчето му… и нашите имена са в него.

Енцо Салви водеше подробен отчет на процъфтяващата си криминална кариера на доста неочаквано място — в бележник, подвързан с тъмночервена мароканска кожа, обрамчен със златни ивици и с магнитна закопчалка.

Гидън измъкна възголемия бележник, скрит в джоба на якето на Енцо. Трябваха им още десет минути да намерят бухалката, ножа и бутилката водка, която учудващо беше останала непокътната.

— Изгний в ада! — каза Дейв и за последно заплю останките на Енцо.

Нямаше жива душа наоколо, когато излязоха през дюните на 165 авеню. Вървяха безмълвни в студената ноемврийска нощ покрай пчелната пита с жилища на средната класа, отпивайки дълги глътки водка от оръжието на убийството.

3.

Мечтата на всеки цветар. Погребение на мафиот.

По ирония на съдбата, майката и бащата на Гидън притежаваха местния цветарски магазин и се оказаха на печалба след вълната от съболезнования, поднесени от приятели, роднини и бизнес партньори на семейство Салви.

— Все едно нашите са намерили печеливш лотариен билет в джоба си — каза Гидън на Дейв. — И нямат ни най-малка представа, че аз съм го оставил там.

Двете момчета и Мередит вървяха смирено след върволицата от тридесет и две коли, украсени с цветя, шестващи към църквата „Св. Агнес“. Пред стълбището беше паркирана бяла катафалка, а зад нея имаше керван от черни лимузини, които заемаха улиците на цели три квартала. От отсрещната страна бяха скупчени микробусите на медиите, репортерите се притискаха към полицейските ограждения, жадни да направят снимка за милиони, която можеше да се озове на първа страница на утрешния „Дейли Нюз“.

И ченгета. Ченгетата бяха навсякъде. Обикновени униформени, сержанти и инспектори, началници. Тук бяха и федералните, които заснемаха всяко движение, всеки детайл, всяко лице. Мъката и дискретността бяха отишли по дяволите. Няма нищо по-добро от мафиотско погребение, за да се осигурят достатъчно материали за попълване на архивите на Федералното бюро със снимки на „известни свързани лица“.

Гидън, Дейв и Мередит бяха изблъскани към пейките и Мередит веднага коленичи, за да се помоли.