Възмездие

От повече от година онова за Хитлер беше любимият аргумент на Гидън. „Мислиш ли, че Хитлер е бил добричък, когато е бил в гимназията? — питаше го често той и добавяше, без да дочака отговор: — Не, бил е зъл и откачен. И е ставал все по-зле. Не мислиш ли, че сега светът щеше да е едно по-добро място, ако някой беше затрил Хитлер още докато е бил млад? Защото съм дяволски сигурен, че Хауърд Бийч ще е едно много по-добро място, ако някой затрие Енцо Салви.“

Дейв неизменно отговаряше: „Ти си луд!“, но тази вечер, докато гледаше как дрехите на сестра му се превръщат в пепел, тази идея вече не му звучеше чак толкова откачено.

— Аз съм виновен — измърмори Дейв, — закъснял съм с три плащания.

— Глупости! — отвърна Гидън. — Никой не изнасилва нечия сестра заради някакви си шейсет долара. Енцо Салви е откачалка.

Дейв си отвори друга бира и най-накрая зададе въпроса, който Гидън очакваше да чуе:

— Как ще го направим?

2.

На следващата сутрин Гидън отиде до книжарницата за използвани книги и продаде цялата си колекция с комикси „Споун“ на болезнено ниска цена.

— Благодаря ти — каза му Дейв, който знаеше, че няма друг начин да намери пари, за да се разплати с Енцо.

— Убийството на този боклук ще е скъпо, но си струва — отвърна Гидън.

През следващите три седмици двете момчета обмисляха, премисляха и преосмисляха убийството, гледайки епизоди на „От местопрестъплението“ и вземайки под наем видеокасети с всички филми на Джет Ли, Джеки Чан и Жан-Клод Ван Дам, които успяха да намерят. Освен това ходеха да тичат на плажа, вдигаха тежести и се мъчеха да направят мускули с протеиновия препарат MegaMass 4000 на Джо Уайдър.

— Енцо пие стероиди още от първата година в гимназията — отбеляза Дейв, докато двамата с приятеля му поглъщаха първата от трите си дневни дози протеинов шейк.

— Значи топките му вече са се спаружили — отвърна Гидън.

— Не. Значи, че ние можем цяла вечност да си пием тази шоколадова гадост, а той пак ще има двойно повече мускули и от двама ни, взети заедно.

— На кого му пука? — попита Гидън и вдигна чашата си за поздрав. — Дори и така да е, пак ще имаме по-големи топки.

Цялото нещо не им се струваше истинско до момента, в който взеха решение за оръжието. Бяха си направили списък с различните възможности с плюсове и минуси срещу всяка от тях. Пистолетът имаше най-много плюсове, за него имаше почти пълна гаранция, че щеше да свърши работа. Но той имаше и най-много минуси — огнестрелно оръжие се намираше трудно и беше лесно за проследяване. В крайна сметка решиха да се спрат на най-старото оръжие на света и на най-лесното, до което можеха да се доберат — бухалката.

— Вършела е добра работа на пещерните хора — отбеляза Дейв.

Взеха метрото до спортния магазин „Роял Спортинг“ в Бруклин и платиха шейсет и два долара за тридесет и четири инчова2 черна бухалка „Брет Брос“. На следващия ден се отбиха в „Направи си сам“ за кутия здрави латексови ръкавици.

След това зачакаха.

Трябваше да стане в петък вечер. Повечето от децата в гимназия „Джон Адамс“ се разплащаха с Енцо в кеш, но Гидън работеше в склада на магазина за алкохол на Тонело и всяка седмица трябваше да открадва по една бутилка водка. Всеки петък след работа трябваше да отиде на пясъчните дюни срещу къщата на Салви на 165 авеню и да даде бутилката на Енцо.

Пристъпиха към действие един ден след Деня на благодарността. Нямаше училище и ако извадеха късмет, когато се появеше, Енцо щеше вече да бъде много пиян.

Както винаги по това време на годината, дюните бяха влажни и студени, но Гидън се беше подготвил с непромокаемо яке, скиорска шапка и здрави обувки. Както обикновено, Енцо не се появи навреме. Изминаха пет минути, после десет. На петнадесетата умът му започна да му прави номера. Той знае. Няма да дойде. Ще ме остави да замръзна тук и когато най-накрая се откажа, ще ме убие…

— Къде е този педал с водката ми? — изкрещя Енцо, докато си пробиваше път през високите треви. Имаше луна и Гидън успя да различи силуета му в мъглата — масивния врат, ръцете и гърдите, набъбнали от прекомерната употреба на стероиди.

— Ехо — обади се Гидън.

— Какво, по дяволите, правиш толкова далеч в дюните? — попита Енцо. — Не съм дошъл за свирка, а само за пиячка.

— Ето я — отвърна Гидън и вдигна ръка с бутилката „Абсолют“.

Това беше сигналът и нещото, което трябваше да се случи след него, бяха заимствали от една сцена в „Юмрука на Белия лотос“. Дейв, който трябваше да залегне в мократа трева зад Енцо, щеше да изскочи изведнъж и с всичка сила да стовари кленовата бухалка върху главата му.

В реалния живот обаче нещата не ставаха като в кунгфу филм, особено когато жертвата имаше уличния тренинг на мафиотски син, а нападателят, който безброй пъти е упражнявал удара, всъщност преглъщаше нервно, изправен пред реална ситуация.