Възпявам електрическото тяло!

— Това пък къде го пише? — развикахме се ние.

— Никъде. — Тимъти се усмихна за първи път от много дни. — Просто трябваше да го добавя. Чакайте малко. — Той продължи да чете: — „За вас, на които е писнало от невнимателни гувернантки и прислужници, от които трябва да се крие алкохолът, от всякакви доброжелателни лели и чичовци…“

— Доброжелателни, как ли пък не! — обади се Агата и аз повторих думите й като ехо.

— „…ние усъвършенствахме първата хуманоидна, на микросхеми, презареждаща се Електрическа Баба Модел Пет…“

— Баба!?

— Не ме гледайте така — рече татко. — Наполовина съм полудял от мъка, наполовина — от мислене за утре и вдругиден. Хайде, някой да вдигне листовката от пода. Дочетете я.

— Аз. — Продължих да чета нататък: — „Играчката, която е повече от Играчка, Електрическата Баба на Фанточини е създадена с любяща прецизност, за да дари с невероятна точност любов на децата ви. Нейната цел е дете, запознато с реалностите на света и с още по-големите реалности на въображението.

Тя е програмирана да обучава на дванайсет езика едновременно, способна е да превключва от един на друг за хилядна от секундата, без да прекъсва, и притежава пълни познания по история на религията, изкуството и обществото…“

— Страхотно! — възкликна Тимъти. — Звучи така, сякаш ще имаме пчели! Образовани пчели!

— Млъквай! — сръчка го Агата.

— „Но най-важното е — продължих аз, — че това човешко същество, защото наистина прилича на такова, това въплъщение на човещината в електро-интелигентно факсимиле, ще изслушва, разбира, разказва, реагира и обича децата ви, доколкото може да се каже, че такива невероятни Предмети, такива фантастични Играчки са способни да Обичат или да се Грижат. Този Чуден Спътник, отзоваващ се на предизвикателствата на големия и малкия свят, на Вътрешното Море или Външната Вселена, само с едно докосване ще предаде Чудесата, които са ви нужни“.

— Са ни нужни — промърмори Агата.

Да, тъжно си помислихме всички ние, това е написано за нас, да, за нас.

Продължих нататък:

— „Ние не продаваме нашето Творение на здрави семейства, в които има родители, способни да отглеждат, възпитават, формират, променят и обичат собствените си деца. Нищо не е в състояние да замени родителя в дома. Има обаче и семейства, в които смъртта, лошото здраве или инвалидност провалят добруването на децата. Сиропиталищата не са отговор. Бавачките често са егоистични, невнимателни или страдат от ужасни нервни разстройства.

Ето защо, водени от високи хуманни подбуди и осъзнавайки нуждата от преустройство, преосмисляне и преразглеждане на нашите концепции от месец на месец и от година на година, ние предлагаме най-близкото нещо до Идеалния Учител-Приятел-Спътник-Роднина. Може да се уреди пробен период за…“

— Достатъчно — прекъсна ме татко. — Не продължавай нататък. Дори аз не мога да го понеса.

— Защо? — попита Тимъти. — Тъкмо започна да ми става интересно.

Сгънах брошурата.

— Наистина ли имат такива неща?

— Да не говорим повече за това. — Татко прикри очи с ръка. — Ама че безумна мисъл…

— Не чак толкова безумна — обадих се и хвърлих поглед на Тим. — Искам да кажа, да му се не види, колкото и да се мъчат, каквото и да направят, не могат да го докарат по-зле от леля Клара, нали?

И се отприщи. Не се бяхме смели от месеци. А сега тъпата ми шега накара всички да крещят, реват и цвилят. Аз също отворих уста и се развиках радостно.

Когато най-сетне дойдохме на себе си, погледнахме отново брошурата.

— Е? — обадих се.

— Аз… — Агата се намръщи, все още неспособна да реши.

— Трябва ни нещо, още сега — рече Тимъти.

— Аз лично нямам нищо против — казах с възможно най-надутия си тон.

— Има само едно нещо — каза Агата. — Можем да го опитаме. Разбира се. Но, кажете ми, кога най-сетне ще престанем да говорим тия глупости и кога ще се върне истинската ни майка?

Ахнахме, сякаш един-единствен куршум бе поразил всички в сърцата ни.

Не вярвам някой да е спрял да плаче до сутринта.

Денят бе ясен и светъл. Хеликоптерът ни вдигна леко във въздуха, пренесе ни между небостъргачите и ни остави едва ли не игриво на покрива на една сграда с надпис, който можеше да се види от въздуха:

ФАНТОЧИНИ

— Какво е „Фанточини“ — попита Агата.

— Италианска дума за кукли-сенки, ако не се лъжа — отвърна татко.

— А „предвещаваме“?

— Опитваме се да познаем сънищата ви — обясних аз.

— Браво — похвали ме татко. — Отличен.

Грейнах.

Хеликоптерът раздвижи многобройните си шумни сенки и отлетя.

Спуснахме се надолу с асансьора, а стомасите ни подскочиха нагоре. Стъпихме на движеща се пътека, която потече през синята река от вълна към едно бюро, над което висяха различни надписи:

ЧАСОВНИКАРСКИ МАГАЗИН

ФАНТОЧИНИ СА НАШАТА СПЕЦИАЛНОСТ

ЗАЙЦИ ПО СТЕНИТЕ — НЯМА ПРОБЛЕМ

— Зайци по стените ли?

Свих юмрук, вдигнах палеца и средния си пръст край стената и размърдах „ушите“.

— Това е зайче, това — вълк, а това — крокодил.

— Да бе — каза Агата.