Възпявам електрическото тяло!

Златната маска на жената върху капака ни гледаше с лека усмивка, отразяваше собствената ни радост и приемаше буйния поток на любовта ни, който си мислехме, че сме загубили завинаги, но ето че се бе върнал отново под слънцето.

Яркото като слънце лице бе излято и изковано от най-чисто злато, с изящни ноздри и едновременно твърди и нежни устни; неподвижните й очи бяха небесносини или аметистови, от лазулит или и трите заедно, смесени в едно; тялото й бе покрито с изображения на лъвове, очи и гарвани, ръцете — кръстосани върху гърдите, едната държеше бича на послушанието, а другата — фантастично лютиче, символ на послушание от любов, така че бичът да бъде ненужен…

Очите ни пробягаха по йероглифите и тримата познахме едновременно:

— Вижте тези знаци!

— Да, птичите следи!

— Птиците, змиите!

Те не разказваха приказки от Миналото.

Това бяха йероглифи на Бъдещето.

Това бе първата мумия на царица, чиито папируси говореха за следващия месец, следващия сезон, следващата година, следващия живот!

Тя не оплакваше отминалото време.

Не. Празнуваше яркото бъдеще, което тепърва щеше да дойде — съхранено, вложено, чакащо, готово да бъде изтеглено и използвано.

Паднахме на колене, за да почетем това възможно бъдеще.

Първо една, после друга ръка се протегна да опипа, поглади, докосне, проследи знаците.

— Ето ме мен, вижте ме! Това съм аз като шестокласничка! — възкликна Агата, която бе в пети клас. — Виждате ли момичето с коса като моята и кафеникавия костюм!

— А това съм аз в дванайсети клас! — рече Тимъти; макар все още да бе съвсем малък, той всяка седмица си правеше по-високи кокили и се разхождаше с тях из двора.

— Това пък съм аз в колежа — тихо промълвих. — Онзи с очилата, леко закръгленият. Да бе. Да му се не види. — Изсумтях. — Наистина съм аз.

Саркофагът описваше бъдещите зими, пролети за пропиляване, есените с техните златни, ръждиви и медни листа като монети, а над всичко това — нейният ярък символ на слънцето, вечното лице на дъщерята на Ра, завинаги над хоризонта, завинаги осветяващо ни и насочващо сенките ни към по-добри страни.

— Хей! — едновременно възкликнахме ние, прочели и препрочели книгата на съдбата, проследили линиите на живота и на любовта. — Хей!

И като участници в сеанс, хванахме, без да се наговаряме, капака на саркофага, който нямаше панти, вдигнахме го като капак на чаша и го оставихме настрани.

И, разбира се, в саркофага имаше мумия!

Бе като образа върху капака, но много по-прекрасна и трогателна, защото бе с човешка форма, омотана в съвсем нови ленени превръзки, вместо в стари прашни погребални одежди.

Върху скритото й лице имаше също такава златна маска, с лице по-младо, но и някак по-мъдро от предишното.

А по превръзките й имаше символи от три различни вида — едни за десетгодишно момиче, други за деветгодишно момче и трети за тринайсетгодишен хлапак.

Превръзки за всички нас!

Спогледахме се стреснато и внезапно избухнахме в смях.

Никой не каза лошата шега; всички си помислихме, че тя цялата е увита в нас!

Не ни беше грижа. Шегата ни хареса. Хареса ни онзи, на когото бе хрумнало да ни направи част от церемонията, през която преминавахме сега — всеки хвана и започна да развива своите прекрасни серпантини!

Скоро моравата изчезна под планина от лен.

Жената под превръзките лежеше и чакаше.

— О, не! — извика Агата. — Тя също е мъртва!

Понечи да избяга. Спрях я.

— Идиотка. Не е нито мъртва, нито жива. Къде е ключът?

— Ключ ли?

— Глупачка! — викна Тим. — Ключът, който ти даде човекът от магазина! За да я навиеш!

Ръката й вече шареше по шията й, където висеше символът на някаква възможна нова религия. Беше го вързала там въпреки собственото си скептично мърморене и сега го държеше в изпотената си длан.

— Хайде — каза Тимъти. — Пъхни го!

— Но къде?

— Ох, по дяволите! Както каза човекът, в дясната й подмишница или в лявото й ухо. Дай на мен!

И той грабна ключа, като стенеше от нетърпение, не успя да намери заветния отвор и започна да опипва главата и гърдите на проснатата фигура. Накрая съвсем инстинктивно, може би на майтап, а може би просто отказвайки се от цялата глупава история, мушна ключа през последните превръзки в пъпа й.

И в същия миг — дзъннн!

Очите на Електрическата баба се отвориха широко!

Нещо забръмча, сякаш Тим бе разбунил с пръчка гнездо на стършели.

— О! — възкликна Агата, видяла как й отнемат играта. — Дай на мен!

И се вкопчи в ключа.

Ноздрите на Баба се разшириха! Можеше да вдишва пара, да издиша огън!

— Искам аз! — извиках аз, грабнах ключа и го завъртях… дзън!

Устата на прекрасната жена се отвори.

— Аз!

— Аз!

— Аз!

Внезапно Баба седна.

Отскочихме.

Разбрахме, че по един или друг начин сме я включили за живот.

Тя се роди, роди се!

Главата й се завъртя във всички посоки. Тя зяпна. Отвори уста. И първото, което чухме, бе:

Смях.

И макар че преди миг бяхме отскочили, сега този звук ни накара да се приближим и да надникнем сякаш в яма, в която държат луди в компанията на змии, за да се чувстват по-добре.