Възпявам електрическото тяло!

Никога не биеше, никога не печелеше състезанието, а винаги тичаше редом с теб — а никое момче не би имало нещо против това. Момиче пред теб или редом с теб трудно може да се понесе. Но пък момиче на една-две крачки зад теб е напълно приемливо и буди уважение.

А сега трябва да ви кажа най-хубавото у Баба.

Можеше и да не го науча, ако Тимъти не й бе направил няколко снимки; аз също я бях снимал и реших да сравня.

Когато видях моменталните фотографии, веднага накарах инатящата се Агата също да снима тайно Баба.

После взех всички снимки, за да ги разгледам насаме. Така и не казах на Тимъти и Агата какво съм открил. Не исках да го развалям.

Наредих снимките една до друга в стаята си. И веднага си казах:

„На всяка снимка Баба изглежда различна!“

„Различна ли?“ — попитах се.

„Ами да. Чакай. Ей сега…“

Пренаредих снимките.

„Ето тук Баба е до Агата. И изглежда като… като Агата!

А тук позира с Тимъти и прилича на Тимъти!

А на последната… стига бе! Тича заедно с мен и е същата грозница като мен!“

Седнах, напълно потресен. Снимките се разпиляха на пода.

Наведох се, събрах ги, наредих ги отново, обръщах ги наопаки и настрани. Да. Стига бе! Да!

Ах, тази хитра Баба.

Ах, онези майстори на хора на Фанточини.

По-умна от умния, по-човек от човека, по-добра от доброто, с повече любов от любовта…

Останал без думи, слязох долу. Агата и Баба седяха и кротко решаваха задачи по алгебра. Поне не се виждаха признаци на открита война. Баба още очакваше Агата да се приближи до нея. И никой не знаеше в кой ден и в коя година ще стане това, или пък как да доближи датата. А дотогава…

Появата ми накара Баба да се обърне. Гледах я как ме разпознава. Не се ли промени едва-едва цветът на очите й? А кръвта или заместителят й при роботите не запулсира ли по-бързо, за да поруменеят бузите и устните й? Аз самият съм малко червендалест. Не се ли опитва Баба да промени цвета си, за да заприлича повече на мен? А очите й? Когато следеше как се занимава Агата-Абигейл-Алджърнън, те не бяха ли с нейния оттенък на синьото, а не с моя, който е по-тъмен?

И още по-важно, когато разговаряше с мен и казваше неща като „Добро утро“ или „Как върви домашното, момко?“ и други такива, не се ли изместваха едва забележимо костите под плътта й, за да променят лицето й?

Защото, честно казано, в семейството и тримата сме различни. Агата има дългите конски кокали на малка англичанка, която ще порасне и ще лови лисици; има конския поглед на татко, същия начин на сумтене, тропане с крак и фигура. Черепът и зъбите й са чисто английски, доколкото може да се говори за чистота на този остров с пъстра история.

Тимъти е нещо съвсем друго — у него си личи италианската жилка от мама. Моминското й име е Мариано, така че Тим е по-тъмен, с по-дребни кости и очи, които някой ден ще подпалят женските сърца.

Що се касае до мен, аз съм славянинът; може само да се предполага, че съм наследил това от прабаба си по бащина линия, която дошла от Виена и донесла със себе си високи румени скули, хлътнали слепоочия, в които можеш да топнеш вино, и малко степен нос, който намирисваше повече на татарски, отколкото на тартар.

Е, разбирате защо бе толкова завладяващо да следя и да се мъча да уловя как Баба незабележимо се променя, когато говори с Агата и физиономията й се изтегля като на кон, когато се обръща към Тимъти и става изящна като флорентински гарван, когато гледа мен и бузите й поруменяват, сякаш пред мен стои не друг, а Екатерина Велика.

Никога няма да разбера, не ще попитам, нито пък ще пожелая да разбера как хората на Фанточини бяха постигнали тази невероятна трансформация. Достатъчно ми бе, че с всяко незабележимо изменение, леко завъртане, огъване, разместване на погледа, раздвижване на тайни сегменти, издължаване или скъсяване на носа и промяна на скули мекият като восък метал успяваше да ни стопли и винаги бе готов за изпълнена с обич промяна. Тя носеше маска, но тази маска в този миг си бе единствено твоя и ничия друга. Ето че пресича стаята, докосва един от нас и под тънката й кожа започва вълшебната промяна; а докато докосне друг, вече се е превърнала в същинска негова майка!

А когато се събирахме и тримата, за да дърдорим един през друг? Е, тези промени бяха невероятно малки, меки и загадъчни. Нищо толкова голямо, че да се набива на очи. Само по-голямото момче, моя милост, забелязваше промяната и се изпълваше с възторг, радост и възхищение.

Никога не ми се е искало да надзъртам зад кулисите и да разгадавам тайните на фокусника. Достатъчно ми бе, че илюзията работи. Че любовта е резултат от химически реакции. Че бузите поруменяват, очите проблясват, ръцете се разперват, за да те прегърнат…

Бе достатъчно за всички ни освен за Агата, която се опъваше до последно.

— Агамемнон…

Това вече бе станало весела игра. Дори Агата нямаше нищо против, макар да се преструваше на разгневена. Това й даваше приятно чувство за превъзходство пред една уж превъзхождаща я машина.

— Агамемнон! — изсумтя тя. — Ама че си…

— Тъпа ли? — подсказа Баба.

— Не съм казвала подобно нещо.