Възпявам електрическото тяло!

— Не, не съм съвършена, защото какво означава да си съвършен? Знам обаче едно — тъй като съм машина, аз не мога да съгрешавам, не мога да бъда подкупена, не мога да бъда алчна, завистлива, зла или дребнава. Не се стремя към власт заради самата власт. Високите скорости не ме карат да обезумея. Сексът не ми завърта главата. Имам предостатъчно време да събирам нужната ми информация за идеалите и да ги запазя чисти, цели и неопетнени. Кажете към какво се стремите, посочете Идеала, който искате да постигнете, и аз мога да видя, събера и запомня доброто, което ще облагодетелства всички ви. Кажете какви искате да бъдете — мили, любящи, внимателни, уравновесени, човечни… и ме оставете да изтичам пред вас и да разуча пътищата, по които трябва да минете. В мрака ме използвайте като фар, светещ във всички посоки. Аз мога да направлявам стъпките ви.

— Значи — обади се татко и избърса устни със салфетката си — в дните, когато сме заети да говорим лъжи…

— Ще казвам истината.

— Когато мразим…

— Ще продължавам да давам любов, което означава внимание. Ще знам всичко, абсолютно всичко за вас, но никога не ще го издам. То ще си остане тайна само помежду ни и никога няма да се страхувате от това, че знам прекалено много.

И Баба се зае да разчиства масата, да обикаля, да прибира чиниите, като се вглеждаше във всяко лице по пътя си, докосваше бузата на Тимъти, моето рамо, а гласът й бе като спокойна река през нашия изпълнен с нужда дом и живот.

— Но… — обади се татко и я накара да спре. Погледна я право в очите. Пое дъх. По лицето му пробяга сянка. Накрая събра сили да продължи. — Твоите приказки за любов, внимание и тъй нататък. Господи, жено, та теб те няма… там!

И посочи главата й, лицето, очите, скритите светлочувствителни клетки зад очите, миниатюрните записващи и съхраняващи устройства.

— Теб те няма там вътре!

Баба изчака една, две, три мълчаливи секунди. После отвърна:

— Да, няма ме. Но вие сте там. Вие, Томас, Тимъти, Агата. Събирам и пазя грижливо всяко нещо, което казвате, всяка ваша постъпка. Аз ще бъда всички неща, които вие забравяте, от които остават само смътни спомени и усещания. Това е по-добре от старите семейни албуми, които обичате да прелиствате и да казвате — това бе през онази зима, онова — през тази пролет. Аз ще помня онова, което вие ще забравите. И нека още сто хиляди години да се спори какво е любов; ние може би ще открием, че любовта е способността на някой да ни върне на самите себе си. Може би любовта е някой, който вижда и помни, връща ни отново самите нас, но съвсем мъничко по-добри, отколкото сме се осмелявали да се надяваме и мечтаем… Аз съм семейна памет, а някой ден може би ще стана и памет на цялата раса. Аз не познавам самата себе си. Не мога нито да докосвам, нито да вкуся, нито да усещам на каквото и да било ниво. И въпреки това съществувам. И моето съществуване засилва вашата възможност да докосвате, вкусвате и усещате. Нима в тази размяна не съществува любов?

Обикаляше масата, почистваше, подреждаше и събираше, и не бе нито противно скромна, нито скована от гордост.

— Какво зная аз? На първо място ето какво — че проблемът при повечето семейства с много деца е, когато изгубят някой от близките. Сякаш няма достатъчно време за всички. Е, аз ще ви дам поравно на всички ви. Ще споделям моите познания и внимание с всеки от вас. Искам да съм огромен топъл пай, от който всеки да може да си вземе. Никой няма да остане гладен. Виж, ще извика някой, и аз ще погледна. Слушай — и ще слушам. Тичай с мен по пътеката край реката — ще тичам. А вечер не съм уморена и раздразнителна, така че няма да мърморя и да се мръщя. Очите ми остават ясни, гласът — силен, ръката — сигурна, вниманието — постоянно.

— Но… — Гласът на татко бе слаб, не съвсем уверен, но накрая успя да намери последния аргумент. — Но теб те няма там. Що се касае до любовта…

— Ако обръщането на внимание е любов, аз съм любов. Ако разбирането е любов, аз съм любов. Ако помагането да не сгрешиш и да бъдеш добър е любов, аз съм любов… И да повторя отново, вие сте четирима. Всеки от вас ще получи цялото ми внимание по невъзможен досега начин. Няма значение дали говорите едновременно — аз мога да чуя ясно и единия, и другия. Никой няма да остане гладен. Аз ще — ако нямате нищо против и приемете тази странна дума — „обичам“ всички ви.

— Аз не приемам! — обади се Агата.

Дори Баба се обърна да я погледне. Сестра ми стоеше на вратата.

— Няма да ти дам позволение, не можеш, не бива да го правиш! — каза тя. — Няма да ти позволя! Това са лъжи! Ти лъжеш. Никой не ме обича. Тя каза, че ме обича, но излъга. Каза го и излъга!

— Агата! — възкликна татко и се изправи.

— Тя? — повтори Баба. — Коя „тя“?

— Мама! — изкрещя Агата. — Каза — обичам те! Лъжи! Обичам те! Лъжи! И ти си като нея! Лъжеш. Но пък си и празна, така че лъжеш двойно повече! Мразя нея. А сега мразя и теб!

Агата се обърна и се втурна по коридора.

Татко се надигна, но Баба докосна ръката му.

— Оставете на мен.