Възпявам електрическото тяло!

— Как можеш да бъдеш повече от онова, което изглеждаш?

— Никой човек не е по-голям от собствените си мечти. Следователно всяка машина, въплъщаваща идея, е нещо повече от създателя си. И какво толкова лошо има в това?

— Чакай, че изгубих дирята — рече Тимъти. — Може ли отначало?

— O, Господи! — въздъхна Баба. — Как само мразя философските дискусии и отклонения в областта на естетиката. Добре, ще го кажа по друг начин. Човек хвърля сянка на моравата и тя може да бъде огромна, нали? А после през целия си живот се опитва да пасне на сянката си. А тя е винаги по-дълга от него. Само по обед човек може да се побере в собствените си обувки и дрехи, при това само за няколко минути. А сега се намираме в нова епоха, в която можем развием някоя Голяма идея и да я направим реалност с помощта на машина. Това прави машината повече от машина, не мислите ли?

— Дотук добре — рече Тим. — Предполагам.

— Нима кинокамерата и прожекционният апарат не са повече от машини? Не са ли неща, които мечтаят? Понякога хубави и радостни неща, а друг път — кошмари. Но да ги наречеш просто машини и да ги подминеш е направо нелепо.

— Това вече го разбирам! — Тим се засмя на собственото си разбиране.

— Значи си изобретена от някой, който обича машините и мрази хората, смятащи машините за зло — каза татко.

— Точно така — отвърна Баба. — От Гуидо Фанточини. Израснал е сред машини. И не можел повече да понася клишета.

— Клишета?

— Да, онези лъжи, които хората разпространяват и се мъчат да представят за абсолютни истини. Човек никога няма да полети. Това клише е било истина хиляди години, а съвсем неотдавна се оказа, че е лъжа. Земята е плоска, можеш да паднеш от ръба й и да те излапа дракон — огромна лъжа, представяна за истина и опровергана от Колумб. Е, а колко пъти сте чували колко нехуманни са машините? Колко умни и чудесни хора повтарят едни и същи изтъркани истини, които всъщност са си лъжи — всички машини унищожават, всички машини са бездушни, неспособни да мислят, чудовищни… В това има зрънце истина. Но само зрънце. Гуидо Фанточини го разбирал. И това разбиране го подлудявало, както и повечето хора като него. И можело да си остане така и да полудее съвсем, но вместо това той направил онова, което трябвало да направи. Започнал да изобретява машини, които да изобличат вековната лъжа.

— Той знаел, че повечето машини са аморални, нито добри, нито лоши. Но чрез това как ги създавате и оформяте, вие създавате и оформяте мъжете, жените и децата, които ги използват и могат да станат добри или лоши. Да вземем например автомобила — мъртва свирепа сила, неспособна да мисли купчина метал. И в същото време — най-големият унищожител на човешки души в историята. Той прави мъжете-момчета алчни за власт, водени единствено от страстта към разрушение и още разрушение. Автомобилът никога не е бил замислян да прави това. Но така се е получило. — Баба обиколи масата и напълни чашите ни със студена минерална вода от левия си показалец. — В същото време трябва да използваш други машини, за да компенсираш вредите. Машини, които хвърлят сенки на земята и те подканват да ги гониш и да се мъчиш да се изравниш с тях. Машини, които оформят душата ти като огромни прекрасни ножици, които махат грубите конци, отвратителните рога и копита и оставят един далеч по-прекрасен профил. А за това са ти нужни примери.

— Примери ли? — повторих аз.

— Други хора, които се държат добре и вие им подражавате. А ако човек се държи добре достатъчно дълго, в крайна сметка козината пада и вече не е онази противна маймуна.

Баба отново седна на мястото си.

— Ето защо хиляди години наред сте се нуждаели от царе, свещеници, философи — все чудесни примери, към които да се стремите и да казвате: „Те са добри, искам да бъда като тях. Те са достойни за подражание“. Но тъй като са хора, и най-добрите свещеници, и най-проникновените философи допускат грешки и изпадат в немилост. Така човечеството се лишава от илюзиите си и се обръща към безразличния скептицизъм или още по-лошо — към цинизма. И добрият свят започва да буксува, докато злото напредва с големи крачки.

— А ти? Ти никога не правиш грешки, ти си съвършена, по-добра от всеки друг!

Гласът дойде от коридора между кухнята и трапезарията. Всички знаехме, че Агата се е залепила там за стената и не изпуска нито дума.

Баба дори не се обърна натам, а продължи спокойно, коментираше забележката й пред всички.