Възпявам електрическото тяло!

Тим извика радостно. Агата, разкъсвана от желанието да дойде и да се махне, извика от верандата. И аз с цялата зрялост на тринайсетте си години, макар да се правех на не особено впечатлен, се стисках, стисках, докато от гърдите ми също не се изтръгна вик. Крещях, подскачах и сред всички други неща страшно ми се искаше аз да имам пръст с макара, с който да рисувам в небето.

— Ако мислите, че сега е високо, вижте това! — рече Електрическото създание.

Кордата съскаше, бръмчеше, пееше. Хвърчилото се издигна на още хиляда стъпки. И на още хиляда, докато не се превърна в червено петънце като от конфети, танцуващо на ветровете, които носят реактивните самолети около света и сменят времето за миг.

— Не може да бъде! — извиках.

— Може. — Тя спокойно гледаше как безкрайната нишка се развива от пръста й. — Правя я, когато ми потрябва. Вътре е течност, също като на паяка. Моментално се втвърдява при допир с въздуха и се получава нишка…

А когато хвърчилото стана като искрица, като чезнещо петънце в периферното зрение на боговете, както казват по-старите мъдреци, Баба, без да се обърне и без да обижда с поглед, рече:

— Ъъъ… Абигейл…?

— Агата! — последва рязък отговор.

Мъдра способна бързо да превъзмогва дребния гняв.

— Агата — повтори Баба нито нежно, нито прекалено лекомислено, а някъде по средата. — А с теб как ще се погодим?

Скъса нишката и я уви три пъти около юмрука ми, привърза ме към небето с най дългата — повтарям, с най-дългата — връв за хвърчило в цялата история на света! Само да ме видят приятелите ми! Ще позеленеят! Ще позеленеят като кисели ябълки!

— Агата?

— Няма начин! — отсече Агата.

— Няма начин — повтори ехото.

— Трябва да има някакъв…

— Никога няма да станем приятели! — каза Агата.

— Няма да станем приятели — каза ехото.

Двамата с Тимъти трепнахме. Откъде идваше това ехо? Дори изненаданата Агата показа вежди над парапета.

После видяхме.

Баба бе свила ръце като раковина и ехото излизаше от нея.

— Никога… приятели…

И още по-слабо и отдалеч: „Приятели…“

Всички проточихме вратове, за да го чуем.

— Не! — викна Агата.

И изтича в къщата и затръшна вратата.

— Приятели — каза ехото от ръцете-раковина. — Не.

И някъде отдалеч, на брега на някакво невидимо море, чухме да се затръшва малка врата.

Такъв бе първият ни ден.

Разбира се, имаше втори ден, после трети и четвърти, Баба се въртеше в огромен кръг, а ние бяхме обикалящи около нея планети; дори Агата бавно, бавно се присъединяваше да върви, ако не и да тича с нас, да чува, ако не и да слуша, да гледа, ако не и да вижда, да доближи, ако не и да докосне.

Но към края на първите десет дни тя вече не бягаше, а винаги стоеше недалеч от вратата, седеше в далечния стол под дървото или ни следваше на десетина крачки, когато излизахме на разходка.

Баба ли? Тя просто чакаше. Нито веднъж не направи опит да увещава или принуждава. Готвеше, печеше прасковени пайове и оставяше небрежно из цялата къща чинии като капани за любопитни момиченца. Час по-късно чиниите бяха празни, кифличките или сладките изчезваха и без никакво „благодаря“ Агата се пускаше по парапета с мустак от пудра захар под нослето.

Колкото до нас двамата с Тим, ние сякаш все катерехме хълмове, за да гоним нашата Електрическа баба. А когато стигахме върха, тя вече бе долу и гоненицата продължаваше.

А най-особеното, прекрасно, странно и чудесно нещо бе начинът, по който отдаваше вниманието си. Всеки от нас имаше чувството, че Баба е отдадена изцяло на него.

Тя слушаше, наистина слушаше всичко казано от нас, знаеше и запомняше всяка сричка, дума, изречение, интонация, мисъл и шантава идея. Знаехме, че всичките ни дни са запазени в нея и че ако пожелаем да разберем какво сме казали в X часа и X секунди в X деня, трябва само да назовем този X. И тя щеше да възпроизведе случката по подходящия начин — във формата на ария, ако пожелаем, или като весела песничка.

Понякога ни се искаше да я подложим на проверка. Един ден насред празното разпалено дърдорене за глупости внезапно млъкнах. Погледнах изпитателно Баба и я запитах:

— Какво казах току-що?

— О, ъъъ…

— Хайде, кажи го!

— Мисля… — тя започна да рови из чантата си. — А, имам го ето тук.

Извади нещо от недрата на чантата си и ми го подаде.

— Еха! Курабийка с късмет!

— Прясно опечена и все още топла. Отвори я.

Наистина пареше. Разчупих я и развих горещото късче хартия.

— „… шампион по велосипедизъм на целия Запад. Какво казах току-що? Хайде, кажи го!“

Зяпнах.

— Това пък как го направи?

— Всеки си има своите малки тайни. Това са единствените китайски курабийки, разказващи миналото вместо бъдещето. Искаш ли още една?

Разчупих втората и прочетох:

— „Това пък как го направи?“

Метнах в уста бележките заедно горещите корички и задъвках. Продължихме да се разхождаме.

— Е, как е?

— Страхотна готвачка си — признах аз.

Побягнахме със смях.

И това бе другото страхотно нещо.

Тя можеше да поддържа темпото.