Читаем Възпявам електрическото тяло! полностью

Беше хубав смях, богат и от сърце. Не се подиграваше, а приемаше. Казваше — светът е странно, невероятно, абсурдно ако щете, но въпреки всичко страхотно място. Не бе мечтала за друг. Не поиска да заспи отново.

Бе будна. Ние я бяхме събудили. Сега й оставаше само да продължи с радостен вик.

И тя го направи — излезе от саркофага си, от покривалата, пристъпи напред, като се изчеткваше и се оглеждаше, сякаш търсеше огледало. Намери го.

Отраженията в очите ни.

Бе повече доволна, отколкото загрижена от видяното там. Смехът й утихна и се смени с весела усмивка.

Защото в момента на раждането Агата бе скочила да се скрие на верандата.

Електрическата Особа се направи, че не забелязва.

Бавно се обръщаше на зелената морава край сенчестата улица, оглеждаше всичко с оживелите си очи, ноздрите й се движеха, сякаш наистина дишаше, сякаш това бе първата утрин в прекрасната райска градина и тя нямаше никакво намерение да разваля играта, като захапе ябълката…

Погледът й спря върху брат ми.

— Ти трябва да си…?

— Тимъти. Тим — подсказа й той.

— А ти си…?

— Том — рекох аз.

Колко хитро от страна на Фанточини! Те знаеха кои сме. Тя знаеше кои сме. Но й бяха казали да се преструва, че не знае. Така щяхме да се почувстваме страхотно, ние щяхме да сме учителите, да й казваме нещо, което вече й е известно! Колко хитро, колко мъдро!

— А там няма ли още едно момче? — попита жената.

— Момиче! — извика възмутен глас някъде от верандата.

— И името й е Алисия, нали?

— Агата! — Възмущението и обидата преминаваха в справедлив гняв.

— Алджърнън, разбира се.

— Агата! — Сестра ни се подаде и веднага изчезна, за да скрие изчервеното си лице.

— Агата. — Жената произнесе името със съответната доза обич. — Е, Агата, Тимъти, Томас, дайте да ви огледам.

— Не! — рекохме ние с Тим. — Нека ние да те огледаме. Хей…

Гласовете ни заседнаха в гърлата.

Приближихме я.

Обикаляхме я в големи бавни кръгове, докосваха границите на нейната територия. А територията й се простираше дотам, докъдето можехме да чуем бръмченето на летния кошер. Точно така звучеше. Това бе нейната характерна мелодия. Издаваше звук като отделен сезон — като утрин в началото на юни, когато светът се събужда и открива, че всичко е съвършено, идеално, прекрасно настроено, в равновесие, всичко е на мястото си. Още не си отворил очи, а знаеш какъв ще бъде денят. Кажи на небето какъв цвят трябва да бъде — и то става. Кажи на слънцето как да си пробива път и да наднича през листата, как да оставя шарена сянка по свежата морава — и то го прави. Пчелите са станали най-рано от всички, вече са обиколили поляните и са се върнали, като златни точици във въздуха, украсени целите с прашец, препълнени с нектар. Чувате ли ги как прелитат? Как увисват неподвижно? Как си разказват къде са цветята и сиропът, който подлудява мечките, който кара момчетата да се гърчат от удоволствие, а момичетата — да скачат от леглата, за да зърват с крайчеца на окото си голите си тела, стройни и блестящи като делфини.

Такива мисли събуди нашата електрическа приятелка в онзи специален ден на моравата.

Тя ни привличаше, примамваше, омагьосваше, караше ни да танцуваме, да си спомним онова, което не може да се запомни, така необходима.

По-точно на мен и на Тимъти.

Агата си остана на верандата.

Но главата й се подаваше над парапета, внимателно следеше всичко сторено и казано.

А стореното и казаното бе възклицанието на Тим.

— Хей… очите ти…

Очите й. Прекрасните й очи.

Още по-прекрасни от лазулита на капака и на маската върху бинтованото й лице. Бяха най-красивите очи на света. И сега ни гледаха спокойно, ведро.

— Очите ти — ахна Тим. — Същите на цвят като…

— Като какво?

— Като любимите ми топчета…

— Какво по-добро от това? — рече тя.

И отговорът бе — нищо.

Очите й се отместиха, за да докоснат моите уши, носа, брадичката ми.

— А ти, господарю Том?

— Аз ли?

— Как ще станем приятели с теб? Трябва да станем, нали така, щом ще се срещаме из къщата през следващата година…

— Аз… — почнах аз и млъкнах.

— Ти — рече Баба — си като кутрето, дето страшно му се иска да излае, но зъбите му са залепнали от карамел. Давал ли си карамел на кученце? Едновременно и тъжна, и смешна картинка. Смееш се, но вътре в себе си ти е мъчно. Плачеш и тичаш да помогнеш, и се смееш, чуеш ли го пак да лае.

Излаях кратък смях, спомних си едно кученце, един ден и един карамел.

Баба се обърна и видя старото ми захвърлено в тревата хвърчило. Веднага разпозна проблема.

— Връвта се е скъсала. Не. Цялото кълбо го няма. Не можеш да го пускаш така. Ето.

Наведе се. Не знаехме какво може да се случи. Как може баба-робот да пуска хвърчило? Тя се изправи с играчката в ръце.

— Лети — каза му, сякаш бе птица.

И хвърчилото полетя.

От върха на показалеца й излизаше тънка като паяжина нишка, едва видима корда. И хвърчилото се издигна на сто, не, триста, не, на хиляда стъпки в лятното небе.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Антон Райзер
Антон Райзер

Карл Филипп Мориц (1756–1793) – один из ключевых авторов немецкого Просвещения, зачинатель психологии как точной науки. «Он словно младший брат мой,» – с любовью писал о нем Гёте, взгляды которого на природу творчества подверглись существенному влиянию со стороны его младшего современника. «Антон Райзер» (закончен в 1790 году) – первый психологический роман в европейской литературе, несомненно, принадлежит к ее золотому фонду. Вымышленный герой повествования по сути – лишь маска автора, с редкой проницательностью описавшего экзистенциальные муки собственного взросления и поиски своего места во враждебном и равнодушном мире.Изданием этой книги восполняется досадный пробел, существовавший в представлении русского читателя о классической немецкой литературе XVIII века.

Карл Филипп Мориц

Проза / Классическая проза / Классическая проза XVII-XVIII веков / Европейская старинная литература / Древние книги