Беше хубав смях, богат и от сърце. Не се подиграваше, а приемаше. Казваше — светът е странно, невероятно, абсурдно ако щете, но въпреки всичко страхотно място. Не бе мечтала за друг. Не поиска да заспи отново.
Бе будна. Ние я бяхме събудили. Сега й оставаше само да продължи с радостен вик.
И тя го направи — излезе от саркофага си, от покривалата, пристъпи напред, като се изчеткваше и се оглеждаше, сякаш търсеше огледало. Намери го.
Отраженията в очите ни.
Бе повече доволна, отколкото загрижена от видяното там. Смехът й утихна и се смени с весела усмивка.
Защото в момента на раждането Агата бе скочила да се скрие на верандата.
Електрическата Особа се направи, че не забелязва.
Бавно се обръщаше на зелената морава край сенчестата улица, оглеждаше всичко с оживелите си очи, ноздрите й се движеха, сякаш наистина дишаше, сякаш това бе първата утрин в прекрасната райска градина и тя нямаше никакво намерение да разваля играта, като захапе ябълката…
Погледът й спря върху брат ми.
— Ти трябва да си…?
— Тимъти. Тим — подсказа й той.
— А ти си…?
— Том — рекох аз.
Колко хитро от страна на Фанточини!
— А там няма ли още едно момче? — попита жената.
— Момиче! — извика възмутен глас някъде от верандата.
— И името й е Алисия, нали?
— Агата! — Възмущението и обидата преминаваха в справедлив гняв.
— Алджърнън, разбира се.
— Агата! — Сестра ни се подаде и веднага изчезна, за да скрие изчервеното си лице.
— Агата. — Жената произнесе името със съответната доза обич. — Е, Агата, Тимъти, Томас, дайте да ви
— Не! — рекохме ние с Тим. — Нека ние да те огледаме. Хей…
Гласовете ни заседнаха в гърлата.
Приближихме я.
Обикаляхме я в големи бавни кръгове, докосваха границите на нейната територия. А територията й се простираше дотам, докъдето можехме да чуем бръмченето на летния кошер. Точно така звучеше. Това бе нейната характерна мелодия. Издаваше звук като отделен сезон — като утрин в началото на юни, когато светът се събужда и открива, че всичко е съвършено, идеално, прекрасно настроено, в равновесие, всичко е на мястото си. Още не си отворил очи, а знаеш какъв ще бъде денят. Кажи на небето какъв цвят трябва да бъде — и то става. Кажи на слънцето как да си пробива път и да наднича през листата, как да оставя шарена сянка по свежата морава — и то го прави. Пчелите са станали най-рано от всички, вече са обиколили поляните и са се върнали, като златни точици във въздуха, украсени целите с прашец, препълнени с нектар. Чувате ли ги как прелитат? Как увисват неподвижно? Как си разказват къде са цветята и сиропът, който подлудява мечките, който кара момчетата да се гърчат от удоволствие, а момичетата — да скачат от леглата, за да зърват с крайчеца на окото си голите си тела, стройни и блестящи като делфини.
Такива мисли събуди нашата електрическа приятелка в онзи специален ден на моравата.
Тя ни привличаше, примамваше, омагьосваше, караше ни да танцуваме, да си спомним онова, което не може да се запомни, така необходима.
По-точно на мен и на Тимъти.
Агата си остана на верандата.
Но главата й се подаваше над парапета, внимателно следеше всичко сторено и казано.
А стореното и казаното бе възклицанието на Тим.
— Хей…
Очите й. Прекрасните й очи.
Още по-прекрасни от лазулита на капака и на маската върху бинтованото й лице. Бяха най-красивите очи на света. И сега ни гледаха спокойно, ведро.
— Очите ти — ахна Тим. — Същите на цвят като…
— Като какво?
— Като любимите ми топчета…
— Какво по-добро от това? — рече тя.
И отговорът бе — нищо.
Очите й се отместиха, за да докоснат моите уши, носа, брадичката ми.
— А ти, господарю Том?
— Аз ли?
— Как ще станем приятели с теб? Трябва да станем, нали така, щом ще се срещаме из къщата през следващата година…
— Аз… — почнах аз и млъкнах.
— Ти — рече Баба — си като кутрето, дето страшно му се иска да излае, но зъбите му са залепнали от карамел. Давал ли си карамел на кученце? Едновременно и тъжна, и смешна картинка. Смееш се, но вътре в себе си ти е мъчно. Плачеш и тичаш да помогнеш, и се смееш, чуеш ли го пак да лае.
Излаях кратък смях, спомних си едно кученце, един ден и един карамел.
Баба се обърна и видя старото ми захвърлено в тревата хвърчило. Веднага разпозна проблема.
— Връвта се е скъсала. Не. Цялото
Наведе се. Не знаехме какво може да се случи. Как може баба-робот да пуска хвърчило? Тя се изправи с играчката в ръце.
— Лети — каза му, сякаш бе птица.
И хвърчилото полетя.
От върха на показалеца й излизаше тънка като паяжина нишка, едва видима корда. И хвърчилото се издигна на сто, не, триста, не, на хиляда стъпки в лятното небе.