Възпявам електрическото тяло!

— Тогава си го помисли, моя скъпа несговорчива Агата… Аз съм доста несъвършена и недостатъците ми се разкриват най-много с имената. Ето например Том през половината време е Тим. Тимъти е Тобайъс или Тимълти, или кой знае как още…

Агата се разсмя. Което стана причина Баба да направи една от редките си грешки. Протегна ръка да потупа ласкаво сестра ми. Агата-Абигейл-Алис подскочи като ужилена.

Агата-Агамемнон-Алкивиад-Алегра-Александра-Алисън бързо се оттегли в покоите си.

— Предполагам, че това е защото започва да харесва Баба — рече по-късно Тимъти.

— Да бе — отвърнах аз.

— Откъде си ги насъбрал такива отговори?

— Снощи Баба ми чете Дикенс. „Да бе“. „Дрън-дрън“. „Да му се не види“. „Дявол те взел“. Доста си умен за възрастта си, Тим.

— Умен, дрън-дрън. Просто е очевидно — колкото повече Агата харесва Баба, толкова повече се мрази заради това, толкова повече се плаши от цялата бъркотия и в крайна сметка толкова повече намразва Баба.

— Можеш ли да обичаш някого толкова много, че да го мразиш?

— Тъпчо. Естествено.

— Да, така наистина сам си търсиш белята. Сигурно намразваш хората, когато те карат да се чувстваш гол, сякаш си изложен на показ. Точно така се играе играта. Искам да кажа, ти не просто обичаш, а обичаш с възклицателни знаци след това.

— Хм, и ти си доста умен за един тъпчо.

— Хиляди благодарности.

И отидох да гледам как Баба подновява войната на остроумия и стратегически ходове с как-й-беше-името…

Какви вечери се поднасяха в дома ни!

Само вечери ли? Как ли не: какви обеди, какви закуски!

Винаги нещо ново, но същевременно изглеждащо старо и познато. Никога не бяхме питани, защото попиташ ли деца какво искат, те не знаят, а ако им кажеш какво ще готвиш, непременно ще са против. Всеки родител го знае. Това е тиха война, която трябва да се води и спечелва всеки ден. А Баба знаеше как да печели, без да изглежда триумфираща.

— Ето Загадъчна закуска номер девет — казваше тя, докато сервираше. — Направо ужасна, не си заслужава да й обръщате внимание. Аз самата едва не се издрайфах, докато я приготвях!

Макар да се чудехме как един робот може да драйфа, нямахме търпение да се нахвърлим на закуската.

— А това е Гаден обяд седемдесет и седем — обявяваше тя. — Направен от найлонови торбички за боклук, магданоз и дъвки от седалките в киното. После си измийте зъбите или цял следобед ще усещате вкуса на отрова.

Едва не се сбивахме за допълнително.

Дори Абигейл-Агамемнон-Агата се приближаваше и обикаляше масата в такива моменти, а татко качи вечно недостигащите му пет килограма и бузите му поруменяха.

Когато А. А. Агата не присъстваше на масата, храната й се оставяше пред вратата й с малко знаменце с череп и кръстосани кости, забито в печена ябълка. След минута чинията изчезваше.

Друг път Абигейл А. Агата прелиташе край масата, клъвваше няколко трошици като птичка и отлиташе.

— Агата! — укоряваше я татко.

— Не, оставете я — тихо го спираше Баба. — Ще започне да идва. Въпрос на време е.

— Какво й става? — попитах аз.

— Просто не е наред — рече Тимъти.

— Не, страхува се — каза Баба.

— От теб ли? — Замигах учудено.

— Не толкова от мен, колкото от това, което мога да направя — обясни тя.

— Но ти никога не би я наранила.

— Така е, но тя си мисли, че бих могла. Трябва да я изчакаме сама да открие, че страховете й са неоснователни. Ако се проваля… какво пък, лично ще застана под душа и ще се оставя да ръждясам тихичко.

Чу се тих кикот. Агата се криеше в хола.

Баба сервираше на всички, след което сядаше на мястото срещу татко и се преструваше, че яде. Така и не разбрах, не попитах, а и не искам да научавам какво правеше с храната. Беше вълшебница. Яденето просто изчезваше.

И докато изчезваше, татко отбеляза:

— Това съм го ял някъде. Да, в един малък френски ресторант край Les deux Magots в Париж преди двайсет… не, двайсет и пет години! — Внезапно очите му се наляха със сълзи. — Как го правиш? — попита най-сетне той, като остави приборите и погледна през масата към това забележително създание, устройство, какво?… Жена ли?

Баба спокойно издържа неговия и нашите погледи и ги прие като подаръци, след което нежно отговори:

— Дадени са ми много неща, които аз на свой ред да дам на вас. Самата аз не знам, че давам, но въпреки това го правя. Питате ме какво съм? Ами, машина съм. Но дори с този известен на всички ни отговор аз съм нещо повече от машина. Аз съм всички онези хора, които са ме измислили, проектирали, създали и програмирали. Така че аз съм хора. Аз съм всичко онова, което те са искали да станат и може би не са успели. И затова са създали голямото си дете, чудесната играчка, изразяваща тези неща.

— Странно — рече татко. — Когато бях малък, имаше огромно противопоставяне срещу машините. Машините бяха лоши, въплъщение на злото, можеха да ни лишат от човешката ни същност…

— Някои машини го правят. Всичко зависи от това как са направени. И как се използват. Капанът за мечки е проста машина, която улавя, задържа и разкъсва. Пушката е машина, която наранява и убива. Е, аз не съм мечи капан. Не съм пушка. Аз съм машина-баба, което означава повече от машина.