Възпявам електрическото тяло!

— Така значи. — Баба коленичи с нас до Агата, която вече бе седнала и очите й отново бяха пълни с нови сълзи, но не онези, в които се удавяш, а от другите, които те пречистват. — Майка ти е избягала, като е умряла. Как можеш след подобно нещо да се довериш на някого? Ако всички си отиват, ако изчезват завинаги, нима можеш да се довериш на някого? И ето че когато дойдох при вас, донякъде познаваща ви, донякъде не, не можех да разбера защо не ме приемаш. А ти просто си се страхувала, че може да не остана, да излъжа, че аз също съм уязвима. А две сбогувания, две прощавания завинаги са прекалено много за една година. Е, сега виждаш ли, Абигейл?

— Агата — поправи я сестра ми, без сама да забележи.

— Сега разбираш ли, че винаги, винаги ще съм тук?

— О, да — извика Агата и избухна в плач, към който се присъединихме всички, прегърнахме се, а колите приближаваха и спираха, за да разберат колко души са пострадали и колко са останали цели.

Край на историята.

Е, не точно край.

След това заживяхме щастливо.

Или по-скоро заживяхме заедно — Баба, Агата-Абигейл-Агамемнон, Тимъти, аз, Том, и татко. Баба ни викаше да лудуваме в огромни фонтани от латински, испански и френски, в неимоверни морски изблици поезия като Моби Дик, изригващ от дълбините със своите версайски фонтани, губещи се в затишието и проявяващи се в бури. Баба бе неизменна, като часовник, като махало, като циферблат, показващ пладне; а нощем, изгаряни от треска, отваряхме очи и я виждахме край леглата си — винаги тук, винаги наблизо, винаги очакваща, винаги говореща мили думи, прохладната й длан успокояваше горещите ни чела, от вдигнатия й показалец бликваше чиста планинска вода, за да накваси устни и пресъхнали езици. Десет хиляди утрини косеше градинката, десет хиляди вечери обикаляше и запомняше невидими прашинки, паднали в малките часове преди разсъмване, или седеше и шепнеше някакъв урок, който искаше да ни предаде, докато спим.

Накрая настъпи време един по един да тръгнем в живота. Заминавахме да учим. И когато дойде ред на Агата, Баба също започна да стяга багажа си.

В последния летен ден на онази последна година я заварихме в дневната с различни пакети и куфари. Седеше, плетеше нещо и чакаше. И макар често да бе говорила за това, гледката ни потресе и изненада.

— Бабо! — възкликнахме ние. — Какво правиш?

— Отивам в колеж като вас. В известен смисъл, разбира се — отвърна тя. — Връщам се при Гуидо Фанточини, при Семейството.

— Семейството?

— От многобройни Пинокио, както ни наричаше на шега отначало. Пинокио, а самият той — Джепето. А после ни даде собственото си име — Фанточини. Както и да е, вие бяхте моето семейство. Сега се връщам при още по-голямото си семейство там, при моите братя и сестри, лели, братовчеди, всички роботи, които…

— Които какво? Какво правят? — попита Агата.

— Зависи — отвърна Баба. — Някои остават, други се мотаят. Трети отиват да бъдат изтърбушени и разпарчетосани, така да се каже, и частите им да послужат за поправка на други машини. Ще ме преценят и ще решат дали ставам, или не ставам. Може да се окаже, че ще потрябвам още утре на някого и ще замина да отглеждам други деца и да разобличавам лъжи и празни приказки.

— О, не бива да те изтърбушват и разпарчетосват! — извика Агата.

— Не бива! — викнахме двамата с Тимъти.

— Имам спестени пари — рече Агата. — Ако платя…

Баба спря да се люлее и погледна иглите и плетката си от ярка прежда.

— Е, не бих го казала, но щом питаш… Срещу съвсем дребна сума в Семейството има една стая, голяма сумрачна гостна, тиха и приятно обзаведена, където седят трийсет или четирийсет Електрически жени, люлеят се и разговарят. Не съм била там. В края на краищата аз съм сравнително млада, наскоро родена. Срещу малка, много малка сума, плащана всеки месец и година, ще бъда там заедно с други като мен, ще слушам какво са научили за света и на свой ред ще им разказвам какво е било с Том, Тим и Агата и колко щастливи сме били. И ще им разкажа всичко, което научих от вас.

— Но… нали ти ни учеше!

— Наистина ли мислите така? — отвърна тя. — Не, точно обратното; или по-скоро, учехме се взаимно. И всичко е тук, всичко, което ви караше да плачете или да избухвате в смях. Всичко е у мен. И ще го разкажа на другите точно както те ще ми разкажат за техните момчета и момичета и за живота си. Ще седим там, ще ставаме по-мъдри, по-спокойни и по-добри с всяка година, с всеки десет, двайсет, трийсет години. Семейното познание ще се удвои, учетвори, мъдростта никога няма да се изгуби. И ще чакаме там, ако ви притрябваме за собствените ви деца по време на болест или, Господ да не дава, ако някой си отиде. Ще бъдем там, ще ставаме по-стари, без да стареем, и ще се доближаваме до деня, когато може би ще ни постигне съдбата на онзи, чието име носихме най-напред.

— Пинокио ли? — попита Тим.

Баба кимна.