XIV колония

Сети се отново за Аня; запита се какво ли правеше сега. Бе включил телефона си преди часове с надеждата тя да се обади. Бе решил да не й звъни, преди да е научил какво е успял да свърши Кели.

И съпругата му, и Аня му бяха донесли радост, всяка по своя начин. Извадил бе късмет и с двете, особено с Аня, която беше много по-авантюристична. Но въпреки това покойната му съпруга си оставаше прекрасна жена.

Бяха се запознали още по време на обучението му и се бяха оженили тайно, без одобрението на семейството й. Но принадлежността му към КГБ бе разсеяла всякакви възражения от тяхна страна. Бяха живели заедно близо трийсет години, преди ракът на яйчниците да я покоси. Съпругата му го бе разбирала, приела го бе такъв, какъвто беше, прекарала бе сама голяма част от семейния им живот, докато него го местеха от мисия на мисия. През целия им брак бе понасяла безропотно всичко, докато накрая не се разболя.

Но дори тогава остана глава на семейството им.

— Трябва да ме слушаш — каза тя, легнала на тясното болнично легло.

През повечето време беше упоена, но имаше моменти, като сега, когато съзнанието й пробиваше мъглата на лекарствата и мозъкът й се избистряше. Клиниката в покрайнините на Иркутск беше само за членове на партийния елит и семействата им. Стаята беше голяма, с висок таван, но мрачна. Той бе уредил да я приемат и макар никога да не говореха за това, и двамата знаеха, че в това крило на сградата настаняваха само терминалните пациенти.

Протегна ръка и избърса избилата пот по бледото й сивкаво чело. Лекарите вече му бяха казали, че с нищо не могат да й помогнат. Можеха само да облекчат болките й. Макар вече да не работеше в КГБ — и длъжността му, и организацията бяха закрити преди години — неговата репутация бе стигнала и до тях.

— Искам да направиш онова, което винаги си желал — продължи тя.

— И какво мислиш, че е то?

— Не ме прави на глупачка. Знам, че умирам, макар да не се решаваш да ми го кажеш. Докторите също не смеят. Знам и че нещо ти тежи. От години те наблюдавам. В теб има някаква стаена мъка, Александър. Още отпреди да умре синът ни.

Болката се възвръщаше. Скоро щяха да дойдат, за да й поставят поредната инжекция, която да я приспи за няколко часа. Вече му бяха казали, че някой път може и да не се събуди.

Той взе ръката й в своята. Все едно държеше малка птичка, деликатна и крехка.

— Каквото и да е това, което те е обсебило — каза тя, — направи го. Овладей гнева си. Защото го виждам в теб, Александър. Гняв. Повече от когато и да било в живота ти. Оставил си нещо недовършено.

Седнал до нея, той се бе оставил на спомените да завладеят съзнанието му. Познаваше толкова много други жени, които изстискваха силите на съпрузите си, превръщаха ги в ревниви, подозрителни, вечно измъчващи се глупаци, от което страдаше и работата, и репутацията им. Нищо подобно не се бе случило с него. Тя никога не бе искала много, никога не бе очаквала повече, отколкото той бе в състояние да й даде. Бракът й с нея беше най-умният ход в живота му.