XIV колония

— Беше споменал „Пас напред“ — опита се да налучка тя. — Доколкото ми е известно, тази операция все още е секретна. Единственият начин да знаете нещо за нея е от собствените ви архиви.

— Знаем точно какво е извършено — каза Осин.

— Значи ли това, че и Александър Зорин знае?

— Да. А Белченко дори повече.

— Включително местонахождението на липсващите бомби?

Люк реши да си замълчи и да ги остави да си говорят помежду си. Но добре ли чуваше? Липсващите бомби?

Стефани се обърна към него.

— Когато си тръгна оттук, Петрова носеше ли нещо?

— Не видях.

— Значи е ударила на камък. Николай, обеща да бъдеш откровен с мен. Какво е търсила тук?

— Ще отговоря на този въпрос, след като се чуя с Москва. Най-напред трябва да обсъдя някои неща насаме с ръководството.

— Изпратих моя човек в Сибир по твоя молба — каза Стефани. — Той отиде там на доверие, а сега го няма.

— Позволихме ти да изпратиш втори агент, за да разследва.

— Не е достатъчно. Какво става?

— Не мога да ти отговоря. Поне за момента.

— Трябва да докладвам всичко на президента — каза тя. — Нека оттук нататък решава той.

— Разбирам.

Руснакът излезе от тайното помещение. Стефани внимателно постави стъкления похлупак върху статива с книгата.

— Знаеш ли какво е това Братство на Синсинати? — попита Люк.

Тя кимна.

— Би ли ми казала?

— Не тук.

15

Езерото Байкал

19:50 ч.

Зорин се върна в дачата и се насочи право към главната къща. Още с влизането му го уведомиха, че американецът е заловен. Твърде дълго бе бездействал и сега усещането, че отново нещо се случва, му доставяше неимоверна наслада. Всичко беше готово. Единствено тази малка подробност — присъствието на Малоун — му дойде изневиделица.

Но и тя само добавяше към радостната му възбуда.

Той прекоси салона с високи тавани и величествена гледка към замръзналото езеро. В камината гореше буен огън. Намери стълбището за подземието, където го чакаше Малоун, прикован с белезници за дебела метална тръба. Светлината от голите крушки с метални решетки хвърляше черни сенки наоколо. Американецът беше без палто, а под мишницата му висеше празен кобур.

— Уби двама от хората ми — каза Зорин вместо поздрав.

— Случват се и такива работи, когато почнеш да стреляш по някого.

— Защо си тук?

— За да открия Белченко, който явно не желае да бъде открит. Грешката е моя.

— Шпионин ли си?

— Не. Книжар.

— По радиото ми каза, че си Котън Малоун. Кой ти измисли това име? Котън?

— Дълга история, но понеже имаме време, с удоволствие ще ти я разкажа.

— Трябва да тръгвам.

— Ти си от Червената гвардия, нали?

— Служих на страната си до деня, в който тя се разпадна.

— След което се озова тук.

— Дойдох по своя воля с други, които вярваха в същото като мен.

— Предполагам, че милионите убити невинни хора едва ли споделят мнението ти за Съветския съюз.

— Може би са прави. Понякога се престаравахме.

Меко казано. Зорин, както и всички останали служители на КГБ, бяха обучени в тънкостите на убийствата и изтезанията. Действително милиони бяха загинали. Зорин бе преминал специални курсове по прилагане на болка с максимална ефективност. И бе прочел всичко за „разширените методи на разпит“ на ЦРУ — модерен евфемизъм за изтезания. Не че лично той имаше нещо против.

— Америка няма представа какво е да си гражданин на Съветския съюз — заяви той. — Седемдесет и пет милиона наши хора загинаха през двайсети век, а на никого от оцелелите не му пукаше.

— Повечето от тях бяха убити от глупостта или поквареността на държавното ви ръководство. В сравнение с вас нацистите бяха аматьори в избиването на хора. Ти от кои беше, КГБ?

— Да. Командир от Спецназ, готвехме се за война с Щатите.

— Това отдавна приключи — каза Малоун.

— Може и да не е.

Зорин ясно си спомняше онзи ужасен ден през август 1991 г., когато разярената тълпа щурмува седалището на КГБ на „Лубянка“. Хората размахваха юмруци, псуваха, бяха се опитали дори да съборят статуята на Дзержински, но Железния Феликс бе устоял. Наложи се да дойде кран, за да довърши започнатото, а на площада остана да стърчи само голият пиедестал. В този ден нито един от събралото се множество не изпитваше и сянка на страх от възмездие заради осквернената памет на някога страховития шеф на Тайната полиция.

Посланието беше ясно: Времето ви изтече.

— Рейгън беше доста хитър — сви рамене той. — Беше се заел да ни унищожи и го постигна.

Слава богу, че Америка вярваше в откритостта. Демокрацията се гради върху сблъсък на идеи и толерантност към различните гледни точки. Нейните поддръжници наивно вярват, че истината винаги възтържествува, а народът е най-добрият арбитър. Те вярват в свободното разпространение на информация като абсолютно благо. Много американски документи, някога засекретени, с времето бяха излезли наяве. Изписаха се книги, много от които бе чел; в тях се намекваше за общите усилия на Белия дом и Ватикана да поставят Москва на колене. Но докато тези писания се основаваха върху предположения и догадки, той знаеше неща, които за авторите им си оставаха скрити. Наистина имаше заговор за подкопаване на Съветския съюз.