XIV колония

Той си припомни пикантния аромат, който се разнасяше от скарата. Месото беше прясно и сочно, ухаеше леко на дим. Беше я поканил на вечеря.

— Баща ми беше партиен функционер — каза му тя. — Минаваше за важен човек в този град.

— Още ли е такъв?

— Не. Пропи се и умря.

— А майка ти?

— Още е жива и иска да види дъщеря си омъжена с деца.

Той се усмихна.

— А защо дъщеря й не го направи?

— Защото очаквам от живота нещо повече. Когато бях малка, вкъщи имаше плакат от Великата отечествена война. Майка и дете, притиснати един в друг, пред окървавен нацистки щик. Отдолу надпис: ВОИНИ ОТ ЧЕРВЕНАТА АРМИЯ, СПАСЕТЕ НИ! Спомням си всяка подробност от този плакат и пожелах да бъда един от тези воини.

Той също си спомняше един плакат от своето детство. Изобразяваше висока снажна жена, забрадена с кърпа, с отворена уста, от която излизаше безмълвен вик. И надпис: РОДИНАТА МАЙКА ЗОВЕ.

— Бях тийнейджърка — каза Аня. — Но си спомням времената преди Елцин. Повечето хора в този град също ги помнят. Затова съм тук. Нищо не е забравено.

Зорин беше заинтригуван. Двамата бяха непознати, но той усещаше, че нещо ги свързва. Затова я попита:

— Знаеш ли за Чаяние, на езерото?

— Чувала съм. Там ли живееш?

— Да. Не би ли желала да ми дойдеш на гости?

Скоро Аня напусна работа и се премести да живее при него. В случаите, когато поемаше ангажименти за синдикатите от Иркутск, тя също отиваше. Заедно си заработваха парите. Неговата борба стана и нейна. Зорин откри в нея другар и съдружник.

С усилие на волята той се отърси от тези мисли и намали на кръстовището, за да хване отбивката за летището. Оставаха само няколко километра.

Той погледна часовника си. 22:25. Още 50 часа.

23

Люк стигна до горната площадка, от която под прав ъгъл се отклоняваха няколко стъпала. Те водеха към галерията на втория етаж. Дървените ламперии контрастираха с богато орнаментирания кремав таван. На едната стена висяха закачени големи живописни платна; на другата — гоблени. Трите кристални полилея бяха изгасени. Галерията беше пълна със скулптури, знамена и колекции от саби и мечове; усещаше се и известно ориенталско влияние. Помнеше казаното от Стефани — че стаята на охраната се падала веднага след кухнята, която на свой ред трябваше да е близо до трапезарията — а той току-що бе зърнал трапезарията през една отворена врата вляво.

Вдигнал пистолета пред себе си, той влезе в трапезарията, също облицована с тъмна ламперия; подът беше от полиран мрамор със сложни многоцветни арабески. И тук имаше гоблени, а в средата на отсрещната стена се издигаше огромна камина. В центъра на помещението имаше голяма махагонова маса с елегантни столове, над която висеше още един огромен кристален полилей.

Вляво отворена врата водеше към стая, обзаведена с прости бели шкафове, тъмни плотове и чекмеджета. Люк влезе вътре и право насреща забеляза друга врата, също широко отворена. Затича се и се озова в къс коридор, който отвеждаше към тясно помещение без прозорци, натъпкано с видеомонитори. На пода лежеше един мъж. Люк коленичи до него, не видя някакви следи от насилие и го разтърси.

— Добре ли си?

Мъжът дойде на себе си, примигвайки, като се оглеждаше наоколо.

— Да. Една жена ме удари с нещо.

— Къде е тя?

— Не знам. Видя те на мониторите и тогава ме цапардоса.

Отвън пред стаята нямаше никого, никой не се бе мяркал и по стълбището, по което се бе качил до тук. Но в такава голяма къща сигурно имаше повече от един начин за качване и слизане. Можеше само да се надява Аня да познава вътрешното разположение толкова зле, колкото и той самият.

— Стой тук — нареди Люк на мъжа.

Излезе от стаята на охраната и се върна в кухнята, но на вратата на трапезарията се спря. Усети присъствието й. Аня беше там. И го чакаше. И както предишния път си мислеше, че е една стъпка пред него.

Той пристъпи на пръсти към изхода на галерията.