XIV колония

— Това би бил моментът, в който Съветският съюз е щял да удари. Когато никой не знае със сигурност кой заповядва на военните. Когато цари пълно объркване. Танкове са щели да прегазят Европа. Ние сме щели да бъдем прекалено заети да се препираме помежду си кой да поеме държавното кормило.

Като тактика звучеше логично.

— Получихме информация, че готвели активно мероприятие във връзка със закона от четирийсет и седма година. Разбира се, за да се получи, е трябвало да ударят церемонията по встъпването в длъжност. Някои от нас си мислеха, че Андропов се цели във втория президентски мандат на Рейгън от осемдесет и пета. Но, за щастие, бъбреците на стареца го оставиха в началото на предишната година. После всичко бе забравено, защото онези, които го наследиха, нямаха интерес от Трета световна война. Лоялността към него се изпари.

Стефани срещна през масата погледа на Крис Кокс. Очите на по-възрастната жена бяха като два глетчера. Всичко в изражението на домакинята й казваше, че може да се довери изцяло на чутото.

— Колко души знаят за това?

— Не са много. Това е едно от онези неща, които никога не са се случвали, така че спокойно могат да бъдат забравени. По онова време имаше много такива. Каквото и да си мислим за КГБ, те си гонеха целите. Всеки ден ни сервираха по нещо ново. Ако тази история има някакво значение за вас в момента, то е, защото явно имате проблем. Спомням си Александър Зорин. Нашите хора го уважаваха. Чудно е, че е още жив.

— А какво знаете за РА-сто и петнайсет?

— Отдавна не бях чувал това име освен по филмите. Те съществуваха, в това съм сигурен. Проблемът е, че нито едно такова устройство досега не беше открито. Човек би си казал, че все някое ще изникне отнякъде. Някои хора си мислеха, че това е дезинформационна кампания на КГБ. Както казах, тях ги биваше в това. Да ни накарат да гоним сенки.

— Сега от СВР казват, че наистина са съществували и че пет са още налице и годни за ползване.

— В такъв случай послушайте ги. Това е сериозно признание.

Каквото Николай Осин не би трябвало да прави при все по-задълбочаващото се разцепление в държавното му ръководството.

— Дали може бомбите да са тук? — попита Стефани. — В Съединените щати?

— Да. КГБ е най-голямата разузнавателна агенция, която светът познава. Милиарди рубли се харчеха в подготовката за война с нас. Тези хора бяха готови на всичко. Нищо не беше немислимо за тях. Знаем със сигурност, че из цяла Европа и Азия имаше разпръснати тайни скривалища с оръжие. Защо да правят изключение за нас?

— Струва ми се, че Зорин може би се опитва да осъществи „Мат в два хода“ — каза тя. — Явно е бил в течение на плановете на Андропов.

— Операцията е била част от мисия, поверена на четирима офицери от КГБ. Ние така и не установихме тяхната самоличност. Може той да е един от тях.

— Но оттогава е минало толкова време — отвърна Крис. — Защо точно сега?

— Зорин е огорчен от всичко случило се след рухването на Съветския съюз. Бил е идеалист, искрено вярващ в системата. Осин ми каза, че искал да отмъсти на Щатите — отговори Стефани.

— Което го прави особено опасен. Предполагам, че ще се опита да използва Двайсетата поправка, за да предизвика политически хаос тук. Но за да стори това, му трябва работеща РА-сто и петнайсет. Все пак целта е да убие доста хора с един удар.

Което беше проблем, разбира се, но Зорин явно бе намерил начин да го реши.

— След малко повече от двайсет и четири часа ще имаме нов президент — продължи мъжът.

Стефани знаеше какво означава това.

Поредна възможност за реализиране на „Мат в два хода“.

53

Люк отвори очи.

Беше поставен в седнало положение и вързан с тиксо за дървен стол, почти по същия начин, както той бе вързал Аня Петрова. Ръцете и краката му бяха обездвижени, като не му позволяваха да помръдне от мястото си. Шията му обаче беше свободна, а също и устата. Но главата го болеше от бруталния удар. Той премигна, за да избистри зрението си, и осъзна, че се намира в кухнята на Бегин.

В другия край на стаята беше застанала някаква жена.

Ниска и слаба. Беше облечена в прилепнал спортен екип, под който се очертаваха добре оформени мускули. Чифт кафяви очи го фиксираха неотклонно и преценяващо. Червеникавата й коса беше късо подстригана, оформена в нещо като войнишка прическа; това наблюдение се потвърждаваше от цялостното й излъчване. Беше привлекателна, гледаше го без злост, но и без съчувствие. Като хищник: погледът й беше спокоен, едва ли не равнодушен, но в същото време бдителен, заплашително немигащ. В ръцете си държеше нож с двайсетсантиметрово острие.

— От военните ли си? — попита Люк.

— Морската пехота.

— На редовна служба?

Тя кимна.

— Но в момента съм в отпуск.

Люк я гледаше как си играе с ножа, как балансира върха на острието върху показалеца на лявата си ръка, докато с пръстите на дясната върти дръжката.

— Кой си ти? — попита тя.

— Сигурен съм, че вече знаеш.

Жената пристъпи напред по пода от шахматно разположени черни и бели плочки и допря тъпата страна на острието в шията му.