За подмяна

— Ей! — извика той, след като някак успя да се закрепи на широко разтворените си крака. — Какво прави момиче като теб в компанията на тези двама нещастници в нощ като тази?

— Благодаря на Бога, че не съм в колата с вас — сряза го Ниърли с уникалния си талант за дипломатичност.

— Странно, че го казваш — усмихна се мъжът, — защото точно това имахме предвид. Помислихме си, че може би ще ти хареса да те посгреем. — Вратата зад него се отвори и голобрадият заби ботуша си в снега. Междувременно приятелят му бе насочил вниманието си към Виналди и мен. — Вие, господа, можете да се дръпнете, макар че ако държите, може и да ви нацепим гълъбарниците. — Той се обърна за подкрепа към останалите двама в колата. — Мисля, че постъпваме справедливо, нали момчета?

— Повече от справедливо — изръмжа голобрадкото. — Никой няма да ни укори.

— Хм — обади се кротко Виналди. — Малко съм затруднен. Този въпрос е доста трудничък за нещастник като мен, а в този студ мозъкът ми е замръзнал почти като вашите.

Настъпи миг на мъртва тишина.

— Какво? — не повярва на ушите си основният ни събеседник.

Виналди щракна с пръсти като че ли озарен от идея.

— Ей — извика той ентусиазирано, — хрумна ми друга възможност, която искам да съгласувам с вас.

— Какви ги дрънкаш, да те шибам? Каква възможност?

— Ами тази да ти проектирам лицето върху тила — отговори Виналди и избухна за действие с непостижима за окото скорост. Главното лайно направи жалък опит да парира първите два-три удара, но нямаше никакъв шанс. Юмруците на Виналди действително се движеха прекалено бързо, за да ги проследя, така че преди останалите да осъзнаят какво става, типът беше на земята, а от носа му шуртеше кръв. Голобрадко вече бе успял да се полуизмъкне от колата, но аз ритнах вратата в лицето му, а когато се дръпна вътре, я стоварих върху стърчащия му крак.

— Освен това — внесох аз своята лепта в разговора, извадих пистолета си и забих дулото в едното му око, — ние имаме големи пистолети. Така че защо не вземете да излезете от шибаната си кола?

Избутахме ги от пътя, Ниърли се качи на задната седалка, аз седнах зад волана, а Виналди се настани до нея, защото предната седалка изглеждаше като че ли някой бе правил дисекция на лос. Направих обратен завой и Ниърли весело помаха на карираните ризи, когато минахме покрай тях. Пред нас денят угасваше. В далечината вече се забелязваха светлинните на Ковингтън Фордж, а аз усещах, че онова, което става в главата ми, отива на зле.

Когато излязохме на магистрала 81, главата ми се цепеше от болка и аз стисках волана с все сили, за да не се види, че ръцете ми треперят. Нямаше какво друго да правя, освен да следя пътя, а никакъв разговор не можеше да заглуши онзи, който водех със себе си.

— Какво има между теб и Максен? — тихо попита Ниърли. Не ѝ отговорих. — Защото ми се струва, че той май страшно те мрази.

— Няма нищо — казах аз и извадих цигара. Трябваше Виналди да кара. Запалих чак от третия път.

— Мамка му — въздъхна с измамно спокойствие Ниърли. Тонът ѝ обаче ясно издаваше, че и на нея ѝ се е насъбрало, така че няма да спре просто така. — Искаш да кажеш, че не ми е работа.

— Да — потвърдих с напрегнат глас. — Точно това исках да ти кажа.

— Защото аз пък ще ти кажа, че ми влиза в работата — изкрещя Ниърли, давайки изблик на онзи гняв, който жените развиват с изключителна лекота. — Имам право да знам. Някакви психари нахлуват в живота ми, отвличат ме отвъд Зоната на здрача, унищожават обувките ми, а ти ми заявяваш, че не ми било работа!

— Никой няма право да знае за живота ми неща, които аз не искам да бъдат известни — парирах изблика ѝ аз, изговаряйки думите бавно и отчетливо.

— Дори хора, които те харесват? — попита тя с много по-различен тон.

— Особено те.

— Те ти помогнаха, нали? — неочаквано се намеси от тъмнината на задната седалка Виналди.

— Не знам за какво говориш?

— Знаеш, разбира се. Децата. Те ти помогнаха да намериш кораба.

— Какви деца? — поинтересува се Ниърли.

— Ти не си ги видяла, защото не си била там последния път. Може би просто защото не знаеш за тях или защото Джек и аз носим в себе си толкова много от Междината. Мисля, че имам право да се изразя така, Джек, може ли?

— Защо не си затвориш устата, Джони?

— Какви деца? — настоя Ниърли.

— Когато онази малката… Суедж, нали Суедж беше — падна, видях нещо… — Установих, че слушам Виналди, въпреки че не исках. Мислех, че онова последно видение е било запазено само за мен, вярвах, че е продукт на моя страх и нещастие. — Около нея стоеше голяма група деца, деца на Междината, само че нещо не изглеждаха съвсем наред. Те ти показаха къде е корабът, нали, Джек? — Не отговорих и Виналди прие това за „да“. — Ти знаеш какво са били те, нали, Джек? Знаеш ли защо изглеждат странно? Видя ли белезите по тях? По шиите им?

— Джони, моля те, не разказвай това! — Цялото ми тяло се тресеше. Светлината на фаровете по тъмната магистрала пред мен беше като комбинация от бели и червени петна на черен фон в стил Джексън Полок.